Лицето на майора бе посивяло от покруса. Ще речеш плъх, приклещен в коридора, а не сгушен в средата на хляба у Тюило Жюлиен.
— Боли ли? — попита Адамсберг.
— Само като завъртя глава.
— Изглежда, не сте усетили, че влакът минава отгоре ви — каза Адамсберг без утешаваща нотка в тона.
— Не съм. Неприятно е да изживееш такова нещо и нищо да не си спомняш, нали? — каза Данглар, опитвайки се да прибегне до малко самоирония.
— Не това е неприятно.
— Ако поне бях по-наквасен от обикновено.
— Не бяхте, Данглар. Напротив, контролирахте се у Емери, та да можете с горе-долу ясна глава да предприемете самотната си операция.
Данглар вдигна очи към жълтия таван и реши твърдо да ги задържи в това положение. Бе забелязал погледа на Адамсберг и видял блясъка на зениците му. Блясък, който се простираше надалеч и от който се опитваше да избяга. Рядък блясък, който се появяваше само когато комисарят бе обзет от гняв, мощен интерес или нахлула в съзнанието му идея.
— Веранк е усетил преминаването на влака — настоя Адамсберг.
Със сигурност беше бесен, разочарован, натъжен от глупостта на Данглар. И изпитваше потребност да го накара да се вгледа в себе си и да разбере за какво става дума. Той тръгна сам-самин / с голяма мъка на сърце.
— Как е той? — едва чуто попита Данглар.
— Спи. Възстановява се. Ще е цяло чудо, ако не ни произведе още някой риж кичур. Или бял кичур.
— Как е разбрал?
— Както и аз разбрах. Лош конспиратор сте, майоре. Радостта от някакъв таен, вълнуващ и горделив проект беше изписана на физиономията ви и в жестовете ви по време на вечерята.
— Защо Веранк не е легнал да спи?
— Защото е мислил. Мислил е, че ако нещо може да ви разгорещи така, нещо, което искате да извършите сам, това нещо е вероятно насочено срещу него действие. Например научаването на нова информация. Докато вие, майоре, сте забравили, че когато един информатор желае да остане анонимен, той не се представя лично. Пише, без да определя среща. Дори Есталер щеше да усети капана. Вие не. Веранк обаче да. Помислил си е, че по време на разследване на подобен случай човек не бива да действа сам. Освен ако иска да спечели лавров венец и ако това желание го кара да забрави очевидното. Защото вие получихте бележка, нали, Данглар? И ви определиха среща?
— Да.
— Къде? Кога?
— Намерих бележката в джоба си. Нападателят трябва да я е тикнал там в тълпата пред дома на Глейо.
— Запазихте ли я?
— Не.
— Браво, майоре. Защо?
Данглар дълго хапа вътрешността на бузите си, преди да се реши да отговори.
— Не исках да се знае, че съм запазил бележката. Че съм действал с умисъл. Имах намерение, след като получа информацията, да измисля някаква правдоподобна версия.
— Например?
— Че съм забелязал човека в тълпата. Че съм го проучил. Че съм отишъл в Серне, за да науча повече. Нещо безобидно.
— Нещо достойно всъщност.
— Да — прошепна Данглар. — Достойно.
— И се провалихте — каза Адамсберг, стана и закрачи из стаята, като заобиколи леглото на майора.
— Окей — каза Данглар. — Затънах в калта, това е положението.
— Това ми се е случвало, преди да се случи на вас, спомняте ли си?
— Да.
— Следователно не сте изобретили нищо ново. Най-трудното е не да не затънете в калта, а да се почистите след това. Какво представляваше бележката?
— Неграмотен почерк, с много грешки. Или истински, или умишлени, и двата варианта са възможни. Във всеки случай, ако беше нарочно, беше добре направено. Особено думата „Бадете“, която бе задраскал.
— И какво пишеше?