— Да отида на перона на гарата в Серне точно в 6:50. Предположих, че човекът живее в това село.
— Не ми се вярва. Предимството на Серне е, че оттам минават влакове. В 6:56. Докато гарата в Ордебек не се използва. Какво каза Мерлуз за опиата?
Очите на Адамсберг се бяха върнали в почти нормалното си състояние — воднисти, „водораслени“, казваха някои, принудени да измислят нова дума, за да опишат този сякаш разтопен, смътен, почти кашав поглед.
— Според първите резултати вече нямам нищо в организма. Докторът смята, че става дума за анестетик, използван от ветеринарите. Дозата е била изчислена така, че да ме упои за четвърт час и след това да се разнесе. Малко количество кетамин хидрохлорид, защото нямах халюцинации. Господин комисар, можем ли да се договорим за нещо? Искам да кажа, може ли да направим така, че Бригадата да не научи за тази моя издънка?
— Лично аз нямам възражения. Само че сме трима. Не с мен, с Веранк трябва да поговорите. В края на краищата той може да се изкуши да вземе реванш. Би било разбираемо.
— Да.
— Да ви го изпратя ли?
— Не сега.
— Всъщност — каза Адамсберг, отправяйки се към вратата — не сте бъркали, като сте си представяли, че ще рискувате живота си в Ордебек. Колкото до това, кой е искал да ви убие, майоре, ще трябва да размислите, да съберете всички елементи, да разберете с какво сте застрашавали убиеца.
— Не — почти извика Данглар, когато Адамсберг вече отваряше вратата. — Не, не аз. Нападателят ме е взел за вас. Писмото му започваше с „Господин комисар“. Вас е искал да убие. Вие не приличате на парижко ченге, аз обаче приличам. Когато се появих пред дома на Глейо в сив костюм, убиецът е помислил, че аз съм комисарят.
— И Лина смята така. Но не знам защо смята така. Оставям ви, Данглар, трябва да организираме охраната на дома на Мортанбо.
— Ще видите ли Веранк?
— Ако се е събудил.
— Можете ли да му кажете нещо? От мое име?
— В никакъв случай, Данглар. Вие ще му го кажете.
XXXVIII
Характеристиките на местонамесата, според термина, използван от Емери, тоест къщата на Мортанбо, бяха подробно обяснени на ченгетата от смесения екип Ордебек-Париж и графикът, по който щяха да охраняват обекта — надлежно уточнен. Половин ченгето, отпуснато на Емери — сержант Фошьор, — щеше да работи целодневно със съгласието на жандармерията в Сен Венон, съзнаваща спешността на ситуацията. Като цяло разполагаха с четири групи от по двама мъже, които щяха да осигуряват денонощна охрана всяка по шест часа. Един човек отзад, срещу полето, щеше да наблюдава задната част на къщата и източната страна. Един отпред, за фасадата откъм улицата и западната страна. Къщата не беше дълга, нито един от ъглите нямаше да остане ненаблюдаван. Часът беше 14:35 и Мортанбо, отпуснал дебелото си тяло върху малък пластмасов стол, слушаше инструкциите и се потеше. Запрян в дома си до ново нареждане, със спуснати кепенци. Той нямаше нищо против. Ако можеше, би помолил да го затворят в циментов бункер. Уговориха се за начина, по който да се чука на вратата, та да се знае, че е ченгето, от което ще получава храна и информация. Начинът щеше да се мени всеки ден. Строго забранено, разбира се, да отваря на пощальона или на куриер от пепиниерата му или на загрижен приятел. Сержантите Блерио и Фошьор щяха да са първата смяна, до 21 часа. Жюстен и Есталер — втората, до 3 сутринта, Адамсберг и Веранк до 9, Данглар и Емери до 15. Адамсберг използва всякакви измислени предлози, за да подреди смените така, че Данглар и Веранк да не са заедно — прибързаното сдобряване му се струваше неоправдана проява на лош вкус. Програмата обхващаше три дни.
— А като минат три дни? — попита Мортанбо, като пак и пак прекарваше пръсти през влажните си коси.
— Тогава ще му мислим — каза Емери без всякакво съчувствие. — Няма да те дундуркаме цели седмици, само докато пипнем убиеца.
— Но вие никога няма да го пипнете — почти изстена Мортанбо. — Никой не може да пипне Господаря Елекен.
— Щото ти вярваш в него? Мислех, че ти и братовчед ти сте от невярващите.
— Жано не вярваше. Аз да. Винаги съм мислил, че в гората Аланс има някаква сила.
— И казвал ли си това на Жано?
— Не, не. Той смяташе, че това са измислици на скудоумни хора.
— А след като ти вярваш, знаеш ли защо Елекен те е избрал? Знаеш ли защо те е страх от него?
— Не, не, не знам.
— Напротив, знаеш.