Адамсберг се съсредоточи върху наблюдението. Луната доста добре огряваше полето и края на гората, независимо че, както бе съобщил Емери, на запад са трупаха облаци. Изглежда, че след петнайсет дни жега тази аномалия започваше да тревожи нормандците. Историята с облаците на запад се превръщаше в идея фикс.
В 4 часа сутринта лампите още светеха в двете стаи на партера, в кухнята и тоалетната. Че Мортанбо не спи, не учудваше никого, но познатите на Адамсберг безсънници гасяха всички лампи, освен тази в спалнята си. Освен ако Мортанбо е толкова уплашен, че не смес да остави къщата тъмна. В 5 часа комисарят отиде при Веранк и го попита:
— Нормално ли ти се струва?
— Не.
— Да видим какво става?
— Да видим.
Адамсберг почука на вратата по уговорения начин. Четири дълги, два къси, четири дълги. Няколко пъти повтори кода, без да предизвика каквато и да била реакция.
— Отвори — каза той на Веранк — и си извади оръжието. Стой отвън, докато аз обиколя вътре.
С оръжие в ръка и пръст на спусъка Адамсберг премина през пустите стаи, като се придвижваше покрай стените. Не видя разтворена книга, нито включен телевизор, нито Мортанбо. В кухнята — остатъци от студена вечеря, която не е имал енергията да довърши. В банята — дрехи, тези, които бе носил през деня в управлението. Мортанбо би могъл да избяга само през капандурата, да изчака постовият да завие зад ъгъла и да скочи на земята. Явно не вярваше, че ще го опазят, и бе предпочел да изчезне. Адамсберг отвори вратата на тоалетната и едрото тяло се стовари в краката му по гръб. Подът бе залят с кръв и шията на Мортанбо, с панталон още смъкнат до коленете, бе пронизана от дълго и дебело стоманено острие. Накрайник на арбалет, ако Адамсберг не грешеше. Мортанбо бе мъртъв поне от три часа. Парчетата от стъклото на прозорчето лежаха на пода.
Комисарят извика Веранк.
— Поразен в гърлото, докато е пикаел. Погледни височината — каза Адамсберг, като застана пред чинията с лице към прозорчето. — Стрелата го е улучила право във врата.
— Мамка му, Жан-Батист, прозорчето има железни решетки. И от двете им страни няма повече от двайсет сантиметра разстояние. Каква е тази стрела? Зад прозореца ли е стоял стрелецът? Но Есталер щеше да го види, за бога!
— Това е стрела от арбалет, много мощна стрела от арбалет.
Веранк подсвирна през зъби от яд и изненада.
— Средновековно оръжие, значи.
— Не непременно. Луи. Ако съдя по това, което се показва от раната, хващам се на бас, че е накрайник на стрела от ловен арбалет. Много съвременен. Лек, солиден и точен, с остри като бръснач крилца, които предизвикват кръвоизлив. И сигурна смърт.
— Ако обаче улучиш — каза Веранк, като заобиколи трупа и опря лице на решетката на прозорчето. — Погледни широчината. Едва мога да прекарам ръката си. С малко късмет стрелецът е трябвало да застане на по-малко от пет метра, за да произведе подобен изстрел, без да се опира на решетката. Есталер щеше да го види. Светлината от уличната лампа стига дотам.
— Не с малко късмет, Луи. А с компаунден арбалет например. С визьор. От четирийсет метра улучваш мишената. От петдесет, ако си добър. А за да притежава такова оръжие, стрелецът със сигурност е добър. Във всички случаи това означава, че е бил в гората, в самия й край. Стрелял е напълно безшумно и е имал достатъчно време да си отиде, преди ченгетата да забележат пораженията.
— Ти да не би да разбираш от арбалети?
— Бях елитен стрелец по време на военната ми служба. Караха ме да стрелям с всички оръжия, които можеш да си представиш.
— Странно — каза Веранк, като се обърна. — Сменил си е дрехите.
Адамсберг набираше номера на Емери.
— Какво е сменил?
— Дрехите си. Мортанбо се е преоблякъл. Сложил е поло и подходящ панталон от сива фланела. Защо го е направил, след като е бил затворен вкъщи?
— За да хвърли дрехите, с които е бил в затвора, за какво друго? Нормално е. Емери, да не те събудих? Тичай насам. Мортанбо е мъртъв.
— Не е ли могло да почака до утре?
— Кое да почака?
— Преобличането.