Ерик умираше, но той поне беше успял да си поживее. А ако Руна легнеше покосена от неизвестна болест, дали би могла да твърди, че е вземала от живота с пълни шепи?
Отговорът беше до болка очевиден. Още повече че чувството за вина я убиваше така, както неизвестният вирус убиваше Ерик. Руна се отказваше от всичко, което би могло да й донесе удоволствие. На упоритостта й можеше да завиди и най-религиозният фанатик. Нима беше справедливо да изпита онова, от което е била лишена нейната майка?
Не минаваше дори ден, без да си спомни как беше разрушила брака на родителите си, вследствие на което майка й изпадна в дълбока депресия. И макар Ерик непрестанно да й твърдеше, че трябва да престане да се вини, че е разказала на майка им за изневярата на баща им, Руна не можеше да си го прости. Защото Ерик не знаеше най-голямата й тайна - дълбоко в душата си тя се страхуваше, че го беше направила не от загриженост за майка им.
А защото искаше да причини болка на баща им.
В деня, когато Шейд нахлу в живота й, Руна за пръв път си зададе въпроса: за какво да живее след смъртта на брат си?
Шейд влезе в кафенето - висок и невероятно привлекателен. Черните му байкърски боти трополяха по пода, коженият панталон и коженото яке леко проскърцваха, а блеснала на слънцето обицата на лявото му ухо придаваше на мъжа вид на пират. Дясната му ръка и дясната част на врата му бяха изцяло покрити с татуировки и Руна се замисли дали те не бяха свързани в цяла картина.
Погледите на всички о/сени в кафенето бяха приковани в него, докато мъжете не го забелягаха.
- О, да ме... - измърмори Жижа. - Цялата. Нощ. Без почивка.
Руна не можеше да отмести очи, докато той се приближаваше към бара, защото неговият поглед беше прикован единствено в нея. Жижа започна да диша тежко.
- Руна, ето го твоят шанс. Хващай го! Давай, или ти се заклевам, че аз сама ще го възнаградя.
Непознатият спря пред Руна.
- Кафе. - Думата прозвуча така, сякаш заяви: „Искам да те доведа до оргазъм! “.
- Да... - прошепна тя, защото нямаше нищо против... А, да, кафето! Руна се изкашля. Два пъти. Преди да попита: — Нормално, голямо, или мегаголямо?
- Най-голямата доза.
- Предпочитания?
- Силно и горещо.
- Мляко? Соево или нормално? Сметана?
- Ад и Преизподня! - той опря лакти на Стойката на бара и се наведе напред. — Просто. Кафе - и безцеремонно я огледа от главата до петите, без да скрие факта, че й се наслаждава. Тя би трябвало да се почувства оскърбена, но усети как сърцето й ускорява ритъма си. - Макар че мога да бъда съблазнен с нещо по-сладко.
Жижа сръга с лакът Руна и излезе напред.
- Руна ни е малко стеснителна. Имаш ли мотоциклет? Тя ги обожава. И мога да поспоря, че няма търпение да го види.
- Жижа! - скулите на Руна пламнаха от смущение.
- Руна - тихо повтори мъжът, сякаш опитвайки името й на вкус. - Искаш ли да се по возиш?
- Иска - отговори Жижа и сложи кафето пред него.
Руна поклати глава.
- Не мисля...
-Добре — каза непознатият и постави на плота банкнота от десет долара. - Не връщай ресто. Да вървим!
Преди Руна да успее да реагира, мъжът взе кафето си, заобиколи бара, хвана я за ръката и я поведе към черния вход. Тя направи опит да спре на прага на вратата.
- Чуйте ме, господин...
-Шейд.
Странно име. Макар че... нима не работеше рамо до рамо с Жижа?
-Господин Шейд...
- Просто Шейд.
-Добре, Шейд. Извинявай, но никъде няма да ходя с теб.
Той повдигна въпросително тъмната си вежда и отвори вратата.
- Нима съм те поканил някъде?
- Но... ти самият каза „ да се повозим “.
Полата се омота около глезените й, когато той я издърпа на улицата и се насочи към пресечката без изход отзад.
-Аха.
Руна се паникьоса. Мъжът можеше да бъде сериен убиец или насилник. Тя как щеше да му се опълчи с нейния дребен ръст, в случай че...
-Аз не мога...
Изведнъж се оказа притисната към стената на сградата, а устните на непознатия се озоваха до ухото и. Ръцете на мъжа обгърнаха раменете и. Къде беше оставил кафето?