- Друго? Ген на шифтър?
- Това изобщо не е земен ген - поклати глава Ерик. - Не мога да ти кажа нищо повече. Аз съм само обикновен войник.
- Мамка му! Говори!
- Открихме у теб ДНК на паднал ангел, Кайнан. Учените предполагат, че те са били сред предците ти.
- Падналите ангели също са демони - произнесе Кайнан с труд и усети как му се завива свят.
- Не всички. Изглежда, че твоя много пра-пра-предшест- веник ангел не е успял да попадне в Шеул. Пак е паднал, но не е демон.
Кайнан познаваше такъв паднал ангел - Ривър - един от сътрудниците в болницата. Ривър също се намираше в това странно промеждутъчно състояние по неизвестна за Кайнан причина. Но те никога не бяха говорили за това. Ривър на никого не беше разказвал за себе си.
Всичко това му се струваше невероятно. Сигурно имаше някаква грешка. Няма начин да е истина. Искаше му се да крещи и да руши всичко наоколо. Наложи си да запази спокойствие. Ако учените не грешаха, той трябваше да разбере какво би могло да означава това за него.
- Какво конкретно иска от мен Подразделението? - попита той с неочаквано дрезгав глас - Карай направо!
- Иска да направи допълнителни изследвания.
- Отново да ме измъчват, така ли?
Ерик не посмя да отрече.
- Никога не сме срещали нещо подобно.
Но и Кайнан не беше вчерашен. Подразделението не изпращаше след някого въоръжен отряд, ако трябваше само да поговорят за нови анализи.
- Какво още?
На челото на Ерик запулсира вена. Кайнан се досети, че следващите му думи трябваше да бъдат изречени само в краен случай.
- Господи! Само не ми казвай, че съществува някакво глупаво пророчество! В тях няма никакъв смисъл. И ако все пак се сбъднат, всичко се случва не съвсем така, както...
- Всичко е много по-сериозно - отвърна мрачно Ерик, без да сваля твърдия си поглед от очите му. - Представи си, че съществува замък с размерите на Вселена. А ти си ключът към него.
- Какъв ключ?
- Който ще ни помогне да предотвратим края на света. Армагедон.
Кайнан трепна. Той стоеше мълчаливо, зашеметен от думите на Ерик. Без да смее да помръдне. Дори за да отвори уста и да вдиша.
- Една секунда - най-накрая с огромни усилия успя да произнесе той. Краката му не бяха стабилни и той се олю- ляваше, на път за кухнята.
На прага й стоеше Джем с очи, пълни със сълзи.
- Ти заминаваш - досети се тя.
- Да. - Нищо не можеше да смекчи този удар. Разбира се, самият той също не очакваше толкова да го заболи. Животът му едва започваше да влиза в релси. И той едва-едва се беше съвзел след преживяното. Сега щеше да му се наложи да започне всичко отначало. Той не възнамеряваше да вярва в думите на Ерик, но и не можеше да ги подмине просто с едно махване на ръката. - Прости ми, Джем.
И той се опита да й предаде с целувка всичките противоречиви емоции, които се бореха в него. След което се обърна и си тръгна.
Глава 23
Беше изминал почти месец от последното пълнолуние - първата трансформация във варг за Шейд и дванайсетата за Руна. До края на лунната фаза оставаше само една нощ и Шейд щеше да се ваксинира срещу ликантропията. Тази нощ щеше да бъде нейната тринайсета трансформация и въпреки че много хора смятаха този номер за лоша поличба, Руна винаги го беше харесвала.
Тринайсет беше нейното щастливо число и тя просто недоумяваше защо в последно време се измъчваше от неясна тревога.
Дори държанието на Шейд беше странно през последните няколко дни. Той беше прекадено внимателен и не се отдалечаваше от нея дори на крачка. И ако не го бяха извикали в болницата за някакъв спешен случай, изобщо нямаше да я изпусне от поглед. Шейд не настоя да отиде при него и Руна трябваше да се приготви, защото до пълнолунието оставаха броени часове.
Тя се усмихна, щом се приближи до дома им; тяхното гнездо или по-скоро бърлога. Шейд беше продал апартамента си и сега двамата прекарваха по-голяма част от времето си в нейната къща. Понякога, когато Руна беше в игриво настроение, двамата се уединяваха в пещерата за няколко дни.
Шейд искаше да я изостави, но Руна го беше убедила да не го прави. След някои промени в интериора, което означаваше да се избави от повечето негови играчки (но не от всички), мястото стана много уютно. Тя успя да го изненада приятно с информацията, която събра за всичките му близки роднини по майчина линия, и запълни пещерата с техни картини и ръчно плетени килими. Когато Шейд видя какво беше направила тя, буйният приток на чувства му попречи да произнесе дори дума. Той само я привлече в прегръдките си и я задържа толкова дълго и толкова здраво, сякаш не възнамеряваше изобщо да я пуска.
А това я устройваше.