- Да тръгваме - каза Скалк и затвори вратата на автомобила.
Беше неин ред да шофира, затова Шейд се качи на седалката до нея, пъхна в устата си нова дъвка и започна да попълва медицинския формуляр, задължителен при повикванията на Бърза помощ.
„От какво се оплаква пациентът?“
От липса на признаци на живот вследствие на отстранени вътрешни органи.
„Как реагира пациентът на лечението?“
Като си остана мъртъв, мамка му.
- Шибана работа! - Шейд захвърли химикалката върху таблото. - Задъне...
Той замълча по средата на думата и изведнъж се разтресе от зародилия се в гърдите му тътен. Сякаш самата му душа беше станала епицентър на земетресение.
Болката заливаше тялото му вълна след вълна, докато агонията не го прикова към седалката.
- Шейд? Какво става? Шейд!! - Скалк започна да разтърсва рамото му, но той почти не усети. Помъчи се да отвори вратата на автомобила и успя. Зарадва се, че все още не бяха успели да потеглят, и буквално се изсипа на улицата.
Коленете му се врязаха в асфалта с такава сила, че Шейд чу звука от удара дори през грохота на кръвта в ушите си. Обви ръце около корема си и се загърчи по земята. Пред очите му се спусна мрак, който обзе съзнанието му. Някой от братята му току-що беше умрял. Но кой? О, Богове, кой!
Шейд се опита с помощта на връзката им на ментално ниво да намери Рейт - брата, който беше пълна негова противоположност. Не усети нищо. Изобщо не го почувства. Всяка глътка въздух му се удаваше със сила, но той не спираше да опитва да усети присъствието му. Отново нищо. От страна на Роуг също беше пълно мълчание.
Някак много отдалеч до него долиташе гласа на Скалк, която говореше по телефона с дежурната медицинска сестра на име Солис.
- Скалк... - простена Шейд.
Скалк приседна до него.
- Дръж се - окуражи го тя, докато слушаше събесед- ничката си по телефона. - Значи така. Солис каза, че Роуг е отишъл в „Бриймстоун“. Бясна е, защото той не я е взел със себе си, но тя все пак възнамерява да отиде. Не знае къде са Ейдолон и Рейт, но и двамата са отказали да прекарат вечерта с Роуг.
Нищо чудно. Нито един Семинус със здрав разум няма да отиде в демонически клуб, където би могъл да получи толкова женско внимание, че да изгуби връзка със света за няколко дни. Или нещо още по-лошо - да умре от ноктите на някой ревнив мъж. Макар че Роуг никога не се беше отличавал с разумност.
Шейд простена и се опита да преглътне. Малко по малко в сгъстилия се мрак се прояви проблясък. Рейт. Той усети жизнената му сила. Хвала на Боговете! Облекчението го заля като вълна, но за кратко. Той все още не усещаше присъствието на Ейдолон. Без да вижда нищо пред себе си, Шейд протегна ръка така, сякаш можеше да се докосне до брат си. Но ръката му беше поета от Скалк, която сплете пръсти с неговите.
- Дишай, Бледна сянка — прошепна тя детското му прозвище, което му беше измислила преди осемдесет години. - Ще го преживеем.
Не и ако Ейдолон беше мъртъв. По дяволите, именно Ейд беше свързващото звено между братята! Той можеше да накара Роуг да се вземе в ръце и да удържи Рейт от възможността да извърши поредната глупост.
Шейд затрепери. Ейдолон! Беше жив.
Болката му утихна, но в душата му се появи ужасяваща празнота.
Поредната загуба. Семинусите имаха силна братска връзка помежду си и когато един от тях умреше, той вземаше със себе си частичка от живите. Преживял тридесет и седем подобни случая на смърт, Шейд се усещаше като решето.
- Кой? - тихо попита Скалк.
- Роуг - вдиша конвулсивно той. - Роуг е мъртъв.
- Съжалявам.
- Да, аз също - автоматично отговори той. Колкото и да не искаше да си го признае, в този момент светът беше станал по-добър.
Глава 1
Пътешествайки по долината на сенките, помни: сенките се отблъскват със светлина.
Остин О'Мейли
Повече от 20 години Шейд не се беше събуждал на пода с диво главоболие, без да има представа къде се намира. Усети тежестта от оковите си и се усмихна, когато чу звънтенето на веригите. Беше изминало прекалено много време, откакто се беше озовал за последен път в подобна ситуация. При това окован.
Страхотно!
Разбира се, повече му харесваше, когато оковите бяха на жените, а не върху него, но... Определено щеше да го преживее.
- Шейд...
Женският глас му беше познат, но грохотът в ушите му пречеше да си спомни името. А нямаше сили да отвори очи.
- Шейд, събуди се! - разтърси го за рамото нечия ръка. Но не с нежност, каквато се очакваше от жената, с която беше прекарал нощта. Проклятие, тя трябваше да го събуди, като го поеме в уста и... - Шейд, дяволите да те вземат, събуди се!