- Сам чу. Ейд каза да си взема домашен отпуск. Е?
Роуг присви рамене.
- Гледам да си по-далеч от нея.
- Шейд, не го казах сериозно. Махам се, докато не изтече срокът на Правото на първия.
- Безумно щастлив съм да го чуя - изръмжа Роуг. - Аз също трябва да взема нещо.
Той се качи в задната част на линейката и посегна към кутията с лекарства. Нямаше представа от кой препарат и каква доза да инжектира на Люк, за да го убие, затова реши, че ако вземе от всички лекарства по-малко в една спринцовка, то поне ще може да го накара да изпадне в безсъзнание. След което спокойно да му счупи врата. Глупаво би било да се опитва да го убие, без да се е подсигурил.
Едва успя да върне кутията на място, когато Люк се качи при него. Роуг притисна спринцовката към бедрото си. В автомобила нямаше да се получи нищо, защото те също се намираха под защитното заклинание на болницата. За разлика от паркинга.
Роуг забели очи. Нима правеха и инвентаризация? Братята му бяха такива загубеняци.
- Това е моята болница. Мога да правя всичко, което си поискам, изрод - произнесе той с надменен тон. И защо- то Люк препречваше задната врата, на Роуг му се наложи да използва страничната, за да излезе. Той се надяваше шифтърът да го последва и затова, щом стъпи на асфалта, се свлече на земята.
- 0, по дяволите! Струва ми се, че си счупих крака.
Люк заобиколи автомобила и застана пред него.
- Да те бях зарязал тук - изрече той, но все пак коленичи. - Не мърдай, демон.
Роуг бързо се огледа. Наблизо нямаше никого. И когато Люк го хвана за крака, той бързо заби иглата в корема му и натисна буталото. Шифтърът изрева и го отблъсна с всичка сила. От удара в автомобила той се преобрази, но това вече не беше от значение. Люк стоеше на колене, дишайки хрипливо, и го гледаше с изумление. Странно, но лицето му изведнъж придоби спокойно изражение. Роуг дори си помисли, че Люк се радваше да умре. Какво пък, той беше тук, за да помогне.
Шифтърът бавно се свлече настрани. Гърдите му започна да потръпват, докато дишането му ставаше все по-тежко. Цялото му тяло потръпваше в агония. Възхитително зрелище. Роуг не можеше да дочака Руна да се озове в същото положение. Люк се изпъна конвулсивно, изхриптя и замря. Пулсът му все още се усещаше, но съвсем слабо и Роуг беше сигурен, че шифтърът нямаше да издържи дори пет минути.
Възможно най-бързо той набута тялото му в автомобила. Следващата стъпка беше анонимно съобщение, че Шейд е убил Люк, за да му попречи да се възползва от Правото на първия. А след като брат му бъде заловен, Руна щеше да остане без защита.
- Люк! - чу се изведнъж женски глас.
Роуг веднага се преобрази в него и погледна иззад автомобила.
- Какво?
Към него вървяха двама парамедици - мъж и жена. Той бързо излезе навън и затвори вратата, за да не могат да видят тялото в автомобила.
- Началството те изпрати вкъщи. Днес ще дежурим ние.
Роуг огледа линейката, проклинайки собствения си късмет. Макар че нямаше да му се наложи да остане дълго в образа на Люк, ако действаше бързо. Трябваше най-напред да се промъкне в лабораторията, а после да подхвърли на Рейт примамката. Той се размина с парамедиците и им се усмихна.
- Няма проблем. Тръгвам си.
Шейд, без да говори, внесе Руна в някаква празна стая и внимателно я пусна на леглото. Помещението, както и цялата болница, се осветяваше от същите странни червени светлини, от които напрегнатото лице на демона изглеждаше още по- заплашително. Но въпреки всичко погледът му си оставаше топъл.
- Благодаря. - Главата я болеше толкова силно, че Руна едва ли щеше да може да стигне дотук сама. Освен това в силните му обятия беше приятно. - Поне би могъл да ме предупредиш, че върху болницата е наложено заклинание срещу насилие.
- Аз изобщо не трябваше да допускам подобна ситуация - напористо произнесе той, но ласкавото докосване на пръстите му смекчи резкия отговор.
- Прости ми, че те унижих пред подчинените ти - отмести поглед Руна, но черепите, разположени един до друг върху етажерките на стената, не помогнаха да се успокои.
- Повярвай ми - каза Шейд и повдигна брадичката й - че не е толкова лесно да ме унизиш.
Тя въздъхна, зарадвана, че той не се сърди.
- Толкова дълго търсих този, който ме нападна тогава, че когато изведнъж го усетих, не успях да се сдържа.
Шейд стисна зъби.
- Още ли го усещаш?
Отвратителното усещане за черен и плътен като катран облак си беше все още там. Тя беше готова да даде всичко само и само сега да се озове под водопада в тяхната пещера. Шейд се отпусна на стола в ъгъла на стаята и промърмори:
- Него го усещаш, а мен - не.
- Усещам го само когато е много близо. Както днес например. - Тя рязко седна и се намръщи от болката, която избухна в главата й. - Той нали няма да поиска...