- Солис? - той се втренчи във жената-вампир, която работеше от няколко години като медицинска сестра в ЦПБ. Най-накрая подреди парченцата от пъзела. Не Скалк го беше издала. А Солис. - Кучка!
Тя му се усмихна развратно и зъбите й проблеснаха. След което се наведе и го облиза по гърдите с едно дълго и бавно движение. Грапавият й език причиняваше болка, но сега Шейд се почувства много по-зле, отколкото по време на игрите с любовниците си. Даже с ония, които обичаха яростния и жесток секс.
- Толкова отдавна исках да те опитам на вкус - промърмори тя някъде около зърната му. - Но ти дори не ме поглеждаше.
- Защото през годините, когато се чукаше с брат ми - изръмжа Шейд - ти се превърна в развален товар.
Тя продължаваше да го ближе по гърдите, като от вре - ме на време засмукваше висулката на врата му във вид на кадуцей. Шейд не можеше да разбере кога щяха да преминат към мъченията, защото всичко, което правеше жената- вампир, само го възбуждаше. Да, това не беше съвсем нормално, но той беше инкуб, дявол да го вземе. И можеше да се възбужда при всякакви обстоятелства. А от самката пред него ароматът на секс беше толкова силен, сякаш тя беше в период на разгонване.
- Все още предстои да видим кой от нас е развален товар - и тя коленичи. Обходи с очи кървавите следи по бедрата му и Шейд нямаше как да не се досети що за мъчения го очакваха. О, по дяволите!
Всеки звук, който проникваше през дървената, обкована с желязо, врата, караше Руна да потръпва. Тя би трябвало да се радва, че Шейд се измъчва от болка. Дори можеше да се пише за помощник. Но проклетото й сърце искаше да спаси негодника.
За да го убие собственоръчно след това.
Тя наистина се беше върнала в Ню Йорк, но не за да преследва Шейд. Тя се беше върнала в родния си град със задачата да събере информация за демоническата болница и да намери бившия военен, а по съвместителство и Наместник от Егида, които пръв беше докладвал за съществуването й. И от когото повече нямаше никакви известия. От командването имаха опасения, че мъжът е станал двоен агент. И ако това беше така, той беше предал не само САЩ, но и човешката раса като цяло. А когато получаваш заповед от Подразделение Хикс на Въоръжените Сили на Съединените Щати, единственото, което ти остава е да го изпълниш... И то не само защото бяха имплантирали микрочип в мозъка ти. Не, свръх- секретното военно подразделение печелеше лоялността на свръхестествените същества с това, че даваше на „особените хора“ цел в живота и шанс отново да се почувстват като част от обществото, което някога ги беше отхвърлило.
Не че някой беше отхвърлил Руна, но ситуацията беше такава, че без странична помощ тя нямаше да избегне смъртта от ръцете на Пазителите на Егида. Преди самата тя да убиела несметно количество невинни. За щастие, нейният брат - офицер от Подразделение Хикс - знаеше добре какво прави, когато през онази нощ откри Руна, малко преди кръвта й да изтече на безлюдната улица. Военните й бяха спасили живота. Учените дори се опитаха да я излекуват от ликантропията, но опитът им завърши с провал, макар страничните ефекти на това лечение да бяха добре дошли за нея.
Тя все още се трансформираше в огромно смъртоносно чудовище три поредни нощи в месеца; чудовище, което не контролираше действията си и чиито спомени се изгубваха в момента, в който се преобразяваше обратно в човек. Но благодарение на военните, тя можеше да го прави, когато си поиска. Като при това го осъзнаваше напълно и имаше ясен спомен за действията си.
До нея достигна смях. Женски смях. Последван от про- тяжен стон; еротичен стон. Стенеше Шейд. Руна можеше да разпознае този звук във всяка една ситуация. Те какво, измъчваха го чрез секс ли?
Копеле! Толкова го ненавиждаше! Макар да беше сигурна, че няколко дни преди да я нападне шифтърът, Шейд беше спасил живота на нейния брат. Като и нейният.
Руна се беше запознала с Шейд, когато животът й беше навлязъл в много лош период. Тя беше на двадесет и пет, а се усещаше на петдесет. Все още не се беше съвзела от смъртта на майка си, макар че оттогава бяха изминали четири години. И как да стане? Нали заради нея майка й беше умряла в отчаяние и самота. Плюс факта, че най-добрата й приятелка се омъжи и замина за Австралия, кафенето - вече собственост на Руна - беше пред закриване, а брат й — умираше. Ерик очакваше смъртта си в нейния дом. И единствената причина, поради която тя не седеше до постелята му, беше, че самият той я помоли да се погрижи за кафенето и работниците, които във всеки един момент можеха да се окажат на улицата.
Едно от работещите при Руна момичета - зеленокосата и прекалено увлечената по пиърсинга Жижа (както самата тя се наричаше) - постоянно я поднасяше, че не обича да рискува и вероятно за това водеше бизнеса си към банкрут. Никакви рискове: нито в любовта, нито в работата, нито в нещо друго. И докъде я беше довело всичко това?