- Тя не знаеше - едва процеди Руна през здраво стиснатите си зъби.
- Лъжеш - и той я шляпна с камшика.
- Не! - Гласът й затрепери. Най-накрая бяха стигнали до същината на проблема.
- Знаела е, но ти не можеш да се накараш да го признаеш.
-Не!
Емоциите й връхлетяха върху му като приливна вълна. Тя нямаше да каже нищо повече, освен ако той не й причинеше болка. Ръката, с която Шейд стискаше камшика, се вдигна, въпреки отчаяния му шепот: „не... не...“.
Ударът на камшика върху голия й гръб беше силен и върху кожата й веднага се появи ярка розова ивица. Руна не издаде звук. Шейд не издържа и продължи:
- Майка ти е знаела. И не е направила нищо, за да те защити. Признай го, Руна! Признай го, иначе никога няма да мръднем от тази мъртва точка.
Най-накрая тя изхлипа.
- Моята майка... Не мога!
- Можеш и ще го признаеш - настоя той и ръката му отново вдигна. Върху гърба й се появи нова линия, а в неговата душа - нов дълбок белег.
- Да - прошепна най-накрая Руна. - Тя знаеше. Не може да не е знаела. Но не направи нищо. - По скулата й се плъзна сълза и Шейд едва успя да се сдържи да не я махне с пръсти. - Защо тя не се намеси? Той ме измъчваше. Изневеряваше й. Изпиваше всичките ни пари дори ако след това трябваше да гладуваме.
Спомените явно й причиняваха силна болка, но въпреки думите, мракът в душата й оставаше. И той не можеше да пусне камшика. Тялото му не му се подчиняваше, защото се беше подчинило на желанието на Руна. Ситуацията беше излязла извън контрол и нямаше връщаше назад. Единственият начин, да спре всичко това, беше Руна да използва своята стоп дума.
Шейд замахна отново.
- Руна, спри ме - помоли се той. Беше на път да повърне. Моля те! Моля те!
- Ние... - и тя преглътна с усилие, преди да продължи - ...все още не сме свършили.
Проклятие! Той не успя да задържи ръката си и ударът му попадна върху горната част на гърба й. Той искаше да се извини, но не можеше. В миналото не беше съжалявал за нищо в подобни ситуации, защото се задействаха инстинктите му. Той нямаше как да се сдържи, когато трябваше да освободи чуждата душа от болката. Така, както не можеше да престане да диша. Но случващото се сега бавно го убиваше.
- Защо усещаш вина? Откъде е тази тъма у теб, Руна? - попита той. Всичко в него трепереше, но гласът му звучеше спокойно. - Аз безпорешно я усещам. Още от първия ден.
Руна поклати глава.
- Говори! - извика той.
- Мразех го! - отвърна тя и заплака. - Така както и нея. Защото не искаше да се разведе.
Шейд не можеше да отмести очи от гърба й. Напрегнатите й мускули потръпваха, но не толкова от болка, колкото от гняв.
- Всички ние от време на време ненавиждаме родителите си.
- Не, не говоря за това. Държах се отвратително. Нарочно го провокирах, за да осъзнае мама, че трябва да се разведе с него.
- Но ти си била дете...
- Млъкни! - извика тя. - Ти не знаеш нищо!
Шейд изведнъж изпита непоносимо желание да я утеши. Той посегна към нея, но рязко спря и шумно вдиша през здраво стиснатите си зъби. Ръката му беше станала невидима. До лакътя. От ужас, дишането му се накъса. Той погледна към другата си ръка - тази, с която държеше камшика. Тя изглеждаше напълно нормална.
Ръката му отново вдигна камшика въпреки нежеланието му. Той опита да я спре със силата на волята си, но не успя. Още от самото начало му беше ясно, че няма да се получи, но поне опита. Имаше усещането, че под кожата му се забиваха остри шипове.
Камшикът със свистене се впи в гърба на Руна и тя изохка от болката, смесена с удоволствие. Шейд усети как пред очите му притъмнява, как съзнанието му се изключва и как тялото му се подчинява на вродения си инстинкт. Инстинктът, който сега щеше да му помогне да направи онова, което не се съгласяваше да извърши още от самото начало.
- Какво не зная? - чуваше той гласа си сякаш отдалеч и не го разпознаваше.
- Веднъж мама му постави ултиматум и той спря да пие. Превърна се в идеалния мъж и баща. Но беше прекалено късно - и тя простена тихо и мъчително. Шейд се приближи плътно до нея и леко докосна с устни розовите линии върху копринената й кожа.
- Защо?
Моля те, Руна! Не искам да започвам всичко отначало.
- Защото аз вече го ненавиждах с цялото си сърце - отговори тя. - Бях на шестнайсет. И веднъж го заварих с любовница.
Сърцето му сякаш препусна. Ето, това беше! Той отчетливо усети как вината и болката се надигнаха у нея подобно на черна вълна и започнаха да я задушават. Но Руна все още не беше готова да се пребори с нея.
- И какво направи ти?
- Ерик ме уговаряше да си замълча, но аз не го направих. Разказах всичко на мама. И се наслаждавах, че я накарах да страда... Боже! Получих такова удоволствие'.