Емоциите й разкъсваха сърцето на Шейд.
- Ти си направила така, че двамата да се разделят?
Руна кимна.
- Мама... Тя се самоуби. Абсолютно напразно.
Той усети как кръвта във вените му замръзва.
- В какъв смисъл?
Тя наведе глава и отпусна рамене така, сякаш изведнъж омекна. Шейд недоумяваше как все още стои изправена.
- Бил е неизлечимо болен. Така ми каза, когато го заварих с онази жена... И че това е било последната им среща. А мама... Боже, Шейд!
- Какво?
Руна изхлипа.
- Нямаше нужда да знае за неговата измяна. За него всичко беше приключило. И ако аз не й бях разказала...
- Руна, не можеш да продължаваш да се виниш - каза Шейд, но думите му се сториха кухи и безсмислени. През последните години тя вероятно беше чувала хиляди пъти подобни брътвежи от брат си, които явно не бяха помогнали. Имаше само едно нещо, което можеше да свърши работа. И той изпадна в ужас, когато тя помоли за него.
- Още, моля те!
- Не мога - изрече той, но ръката му се вдигна и камшикът послушно полетя във въздуха. Дръжката прогаряше дланта му така, сякаш се беше враснала в нея и пуснала корени до самото му сърце; до онзи далечен и тъмен ъгъл на душата му, където се криеше черната му демоническа същност.
- Накажи ме - прошепна тя. - Не се сдържай! Накарай ме да си платя за всичко.
Пръстите му стиснаха дръжката по-здраво. Символите около врата му започнаха болезнено да пулсират и да се нагряват, защото неговата половинка го умоляваше. Инстинктът му налагаше да се подчини веднага, докато съзнанието му се гърчеше от отвращение. Той отново вдигна ръка. Не! Не\ Наложи се да приложи огромно усилие, за да се застави да пусне камшика, който падна на пода с глух звук. По слепоочието му избиха капки пот. Стиснал зъби, Шейд се подготви да изтърпи непоносимата болка, породена от инстинкта, който му налагаше да се подчини на половинката си. Той трябваше да й даде всичко, от което тя имаше нужда.
Търпи! Сдържай се! Краката му сякаш сами тръгнаха към стената, макар че го слушаха лошо. Той се ужаси, когато видя какво свалиха ръцете му от куката на стената. Камшикът беше направен от множество ивици преплетена кожа, всяка от които завършваше с остър метален шип.
- По-бързо! - гласът на Руна го примамваше и привличаше като магнит. Ръцете не го слушаха. Разумът му отчаяно се съпротивляваше. Всичко в него се присвиваше в очакване на нетърпима болка. Той замахна и се шибна с бича през гърдите. Кожата му сякаш се подпали. Усещането беше мъчително и едновременно с това - приятно.
Руна потресено извика:
- Какво правиш? Спри веднага!
- Не... не мога. - По странен начин болката го успокояваше и му помагаше да се справи със собственото му чувство за вина. Беше му хубаво да мисли, че няма защо да измъчва Руна. - Аз ще приема наказанието вместо теб - обеща той. - Ако трябва един от нас да пролее кръв, то това ще съм аз. Единствено аз. Само аз. - Изведнъж беше осъзнал, че е готов на всичко заради Руна.
- Не! - извика тя и свали ръцете си от стълба. Но Шейд изненадващо бързо се озова до нея и докато тя се усети, върху китките й щракнаха кожени белезници. - Аз... - по лицето й не спираха да се стичат сълзи. - Аз те обичам. Зная, че не го искаш. Прости ми, но не мога да направя нищо.
Той усети вълната на нежност, която бликна от сърцето й, и разбра, че тя най-накрая се беше освободила. Сега дори въздухът в стаята стана по-чист. Изпитаното облекчението накара Руна да разбере защо Шейд беше водил тук другите жени: за да изпитат най-силния оргазъм в живота си, който в известен смисъл продължаваше вечно. Нямаше нищо по- хубаво от това, една душата да бъде освободена от натрупалите се в нея чувства на вина, ненавист и горчивина.
Но Шейд все още не можеше да захвърли камшика. Той успя да помогне на Руна да прогони тъмата в душата си, но все още не беше успял да прогони собствената си. И нямаше представа как да го направи.
Глава 18
Рейт се препъна и се измъкна от Хароугейт във влажния въздух на джунглата. Изобщо не беше лесно да открие Шейд. Той усещаше болката, която изпитваше брат му, и това едва не го подлуди по време на търсенето. Той се придвижваше напред, воден от инстинкта си, наясно, че не разполага с много време.
Ейд беше задействал старите си връзки в съда и беше разбрал, че на Карцерис беше дадена пълна свобода. А Роуг вероятно с радост им оказваше нужното съдействие. Рейт внимателно изучи следите по земята, преди да въздъхне от облекчение. Подчинените на съвета все още не бяха стигнали дотук. Той тръгна по едва забележимата пътека, проправяйки си път през избуялата растителност. Жегата го задушаваше, но той се опитваше да се настрои на вълната на емоциите на Шейд и усещането му го водеше право напред. Брат му беше някъде там и изпитваше силна болка. Рейт излезе на открито до водопад, който се спускаше от висока скала над главата му. В друга ситуация с удоволствие би се огледал наоколо, но сега му пречеше усещането за тежест в гърдите. Нещо отвътре сякаш го разкъсваше и му пречеше да диша. Шейд\ Рейт внимателно заобиколи водопада и се насочи към купчина камъни, които изглеждаха така, сякаш някой прекадено внимателно ги беше наредил един до друг. Той се огледа за следи. На пръв поглед мястото приличаше на неголям оазис в джунглата, но интуицията му подсказваше, че брат му беше близо. Да, тук определено имаше пещера, но Рейт не можеше да открие входа й. Трябваше да има някакъв начин да влезе вътре.