Семинусът вдигна глава и погледна към почти отвесната стена от вода, която се стичаше по скалите. Високо зад водата тъмнееше ниша в скалата. Вероятно входът беше някъде там. Рейт смело започна да се катери нагоре. Не му пукаше, че докато се плъзгаше по мокрите камъни, нарани ръцете си до кръв и скъса дънките си. И готината тениска с надпис „Хардрок кафе - Букурещ“. Е, почти не му пукаше. Тениската му беше подарък от румънска сервитьорка - наполовина човек, наполовина демон. За да я получи се наложи да преспи с нея, но спомените му за това бяха приятни.
Рейт успя да преодолее около двайсетина метра, целия мокър, и едва не падна обратно долу, когато ръката му за пореден път се плъзна по мокрите скали. Добре, че успя навреме да сграбчи някаква клонка, която впи болезнено бодлите си в ръката му. С гримаса на болка той освободи ранената си ръка и успя да пропълзи зад водопада.
Бинго!
На около три метра по-нагоре видя широка площадка, а веднага след нея - нещо като тунел. Той предпазливо пропълзя по края на скалата и се изтегли нагоре на мускули. Постоя така няколко секунди, напрегнал ръце и притиснал пръсти към скалата с всичка сила, за да не бъде пометен надолу от мощния воден поток, и след малко успя да се из- катери нагоре. Позволи си да полежи за около минута по гръб върху гладките камъни, докато се опитваше да нормализира дишането си. Емоциите на Шейд, подобно на остри ледени висулки, се забиха в гърдите му и го принудиха да се изправи.
Рейт навлезе в тунела, издълбан в скалата, и веднага за- беляза равните и гладки стени. Тунелът определено имаше изкуствен произход. След няколко крачки забеляза захвърлена хавлия - явно някой се беше къпал. Когато очите му привикнаха към сумрака, изведнъж дочу хлипане.
По дяволите!
Той се втурна напред, в търсене на входа, и когато го намери, едва не се препъна в собствените си крака, когато най-неочаквано се озова в съвременна кухня. Но нямаше време за изненада.
Отнякъде се чуваха стонове и Рейт, уплашен, можеше да мисли само за едно - къде беше брат му? Той профуча през кухнята, като в бързината се блъсна в масата и събори солницата.
- Шейд!
Той свърна зад ъгъла, влетя с устрем през отворената вратата и... застина. Всички мускули в тялото му сякаш се вкамениха, сърцето му спря да тупти, а дишането му се затрудни.
В средата на стаята, която приличаше повече на зала за мъчения, стоеше Шейд, стиснал камшик в ръка. На стълба беше прикована Руна, която плачеше и се дърпаше в оковите си, и умоляваше Шейд да спре.
Рейт се олюля. Потресът от гледката бързо се смени с взривоопасен и неудържим гняв. Той се хвърли към брат си, събори го на пода и го притисна с тялото си. Шейд не се съпротивляваше.
- Какво правиш? - изкрещя Рейт. Шейд го погледна със замъглените си очи и на него му се догади. Съдейки по стаята, бог знае какво правеше Шейд тук с жените. Рейт нямаше представа за бройката, която беше успяла да премине от тук, но изглежда, освен на жените, брат му причиняваше болка и на себе си. Защо? - Убиваш ли ги? - започна да шепне Рейт. - Шейд? Първо ги измъчваш, а после ги убиваш ли? - и той започна да диша тежко. Гърдите му изгаряха с всяка поета глътка въздух. Пред очите му проблеснаха спомени - мъчителни картини от миналото, в което самият той беше измъчван от вампири.
- Не - отвърна Шейд смутено. - Не, какво говориш! Боже, Рейт! Как можа да си помислиш такова нещо? - и той отмести поглед към Руна. - Трябва да я освободя...
- Дори няма да се приближиш до нея - изрече Рейт и с размах блъсна главата със своята. Шейд изгуби съзнание.
Във въздуха остро замириса на кръв. Ароматът го съблазни и събуди вампирската му половина, но някаква част от него се отдръпна с отвращение; все пак това беше брат му. Рейт се тресеше целия. Това не му се беше случвало, откак- то... Дори нямаше спомен кога за последно се беше чувствал така. Изправи се и се тръгна към Руна.