Тя все още стискаше стълба с ръце, за да не падне, и Рейт нямаше представа как все още се държеше на крака. Той отключи белезниците и се наложи да разтвори пръстите й един по един, заради здраво стиснатите юмруци. И неволно й се възхити.
- Руна? - тихо я повика по име той. - Всичко е наред. В безопасност си.
-А... Шейд?
- Той вече не може да ти направи нищо.
- Той нищо...
Рейт не притежаваше професионалните знания и опита на братята си, но жената, която се отпусна в ръцете му, явно беше изпаднала в шок. Той я отнесе на леглото и остана до нея. Направо невероятно, че в тази стая на ужасите все пак имаше къде да се спи.
Господи! Нима съвсем не познаваше родния си брат? Рейт поклати глава. Не, познаваше го. Шейд беше израснал в задружно семейство и обожаваше сестрите си. Любимата му храна беше рибно тако, а любимата напитка - студен то- ник със сок от лайм (за щастие, не заедно с рибата). Шейд обичаше киното, но предпочиташе да гледа филми сам - срамуваше се от това, че обожава сълзливите мелодрами.
Неговият брат никога не би измъчвал жени. Интересно, защо не беше видял всичко това, докато се ровеше в главата му? Проклятие!
Руна простена във възглавницата. Тя лежеше по корем и треперещите ръце на Рейт внимателно придърпаха одеялото върху нея. Той се постара да не докосва одраната кожа по китките на ръцете, докато се е мъчила да се освободи от оковите. После погледна към Шейд, който все още лежеше на пода в безсъзнание. Боже, какво трябваше да прави сега?
Ейдолон. Трябва да се обади на Ейдолон. Той щеше да намери решение. Както винаги. Рейт извади телефона от джоба на дънките си. Нямаше връзка. Нищо чудно, след като се намираха в някаква пустош насред Централна Америка. Но дори тук Шейд трябваше да е предвидил някаква връзка с външния свят, защото не обичаше прекалено дългата изолация. Макар да се смяташе за отшелник, той винаги имаше нужда от компания. За да ги измъчва...
Ама, че работа!
Рейт бързо претърси пещерата, намери сателитния телефон и позвъни на Ейд. Щом чу гласа на брат си, той загуби и последните остатъците от самоконтрола си.
- Ейд, яката сме загазили... О, по дяволите... Аз...
- Успокой се - гласът на брат му почти не се чуваше заради шума по линията. - Какво има?
- Шейд! Шейд... Аз съм в неговата стая за мъчения.
По линията настъпи мълчание.
- По дяволите!
- Ти си знаел? - Рейт изведнъж усети че крещи и снижи глас: - Ти си знаел за това?
- Ще го обсъдим после. Сега ми кажи какво се е случило. Къде е той?
Гърлото му беше пресъхнало и той се опита да преглътне.
- Тук. Ранен е. Както и неговата жена... Побързай!
- Идвам.
Рейт се свлече на леглото до Руна и внимателно положи длан върху тила й. Затвори очи и започна съсредоточено да запълва съзнанието й с успокояващи картини. Да, тя сигурно харесваше плаж. „Пиня колада“. Топъл пясък. Да, тя имаше нужда от няколко минути тишина, за да може да събере сили и да преживее онова, което се бе случило.
Той изведнъж осъзна, че й помага, вместо да я убие, за да спаси брат си от Злосърдието.
Защото дълбоко в душата си Рейт вече не вярваше, че брат му може да бъде спасен.
Ейдолон назначи Ривър за заместник в болницата и се насочи към пещерата на Шейд. Той смяташе за лоша полич- ба факта, че Рейт беше открил това място. Но щом видя ранената Руна на леглото, а брат си - на пода в безсъзнание, разбра, че всичко можеше да бъде още по-лошо.
- Ще оправя всичко - обърна се той към Рейт, когато брат му стана, за да му отстъпи мястото си до Руна.
- Само че по-бързо. - В гласа му едновременно прозвучаха страх, безпокойство и болка. Това ли беше Рейт, на когото вечно не му пукаше за никого?! Брат му щеше да си остане все такава загадка за него.
Ейдолон протегна ръка към Руна и се поколеба. Най-добре щеше да бъде да я убие сега, докато Шейд е в безсъзнание. И докато нея толкова я болеше, че нямаше да усети нищо. Можеше да направи всичко бързо, без излишни мъчения.
Хуманно. Направо смешно! Смъртните се смятаха за висши същества, но нима висшите същества вграждаха жените си живи в стените заради съпружеска изневяра? Или просто насъскваха животни едно срещу друго за развлечение? Разбира се, демоните с нищо не бяха по-добри, но те поне не се оправдаваха с жестоките си обичаи или религия. Всъщност те изобщо не се оправдаваха. Демоните си бяха такива, каквито са.
- Ейд?
Гласът на Рейт го изтръгна от размишленията му. Високомерието на смъртните винаги дразнеше Ейдолон. И всеки път, когато станеше въпрос за това, Тейла едва не припадаше от смях. Тя смяташе, че по самодоволство нейният демон можеше да остави всички далеч назад.