Качихме се на „галоша“, Кирил седна на мястото на водача и ми вика:
— Е, Ред, командувай.
Без да бързам, разтворих малко ципа на костюма, извадих от пазвата манерката, сръбнах една хубава глътка, завинтих капачката и мушнах манерката обратно в пазвата. Не мога без това. Колко пъти съм ходил в Зоната, а без това все не мога. Те двамата ме гледат и чакат.
— Така — казвам. — На вас не ви предлагам, защото отивам с вас сефте и не знам как ви действува алкохолът. Да се разберем за реда. Всичко, което съм казал, изпълнявате в същия миг и без възражения. Ако някои се забави или започне да задава там въпроси, предварително се извинявам, но ще удрям, където сваря. Ето на тебе например, господин Тендър, ти заповядвам: изправи се на ръце и ходи. И в същия момент ти, господин Тендър, си длъжен да направиш дебелия си задник и да изпълняваш каквото ти е казано. Не го ли изпълниш — може и да не видиш вече болната си дъщеря. Разбра ли? А пък аз вече поемам грижата да я видиш.
— Ти, Ред, най-важното: не забравяй да заповядваш — дрезгаво отвръща Тендър и целият е почервенял, поти се вече и примлясва с устни. — Аз, ако трябва, на главата си ще ходя, не само на ръце. Не съм новак. Два пъти съм бил там.
— Тия твоите два пъти си ги дръж за себе си — казвам. — А да заповядвам няма да забравя, бъди спокоен. Впрочем ти знаеш ли да караш „галоша“?
— Знае — казва Кирил. — Добре кара.
— Е, добре, щом е добре — казвам. — Тогава хаирлия да е. На конете. Малък напред по маркерите, височина три метра! При двайсет и седмия маркер спираш.
Кирил издигна „галоша“ на три метра и даде малък напред, а аз незабелязано извърнах глава и леко духнах през лявото си рамо. Гледам — безстрашните спасители се вмъкнали в своя въртолет, пожарникарите почтително застанали прави, лейтенантът до портата на изхода ни отдава чест, а над всички тях — огромен, вече избелял плакат: „Добре дошли, господа пришълци!“ Тендър понечи да им махне с ръка, но аз така го погледнах, че всички тия церемонии веднага излетяха от главата му. Ще ти дам аз на тебе едно прощаване.
Отплавахме.
Вдясно от нас беше институтът, отляво — Чумавата улица, а ние се движехме от маркер до маркер по средата на платното. Ех, доста отдавна никой не е идвал тук и не е вървял по тази улица! Асфалтът целият е напукан, пролуките са обрасли с трева, но това е още наша трева, човешка. А виж, на тротоара от лявата страна вече растат черни тръни и по тези тръни се вижда как ясно се е очертала Зоната: черният храсталак е отрязан сякаш с нож до самата настилка. Не, тези пришълци все пак са били порядъчни хора. Даже „парливият пух“ хич не може да се пренесе от Зоната към нашата страна, макар да изглежда, че вятърът го мотае както му падне…
Къщите на Чумавата улица са олющени, мъртви, обаче стъклата по прозорците навсякъде са цели, само дето са мръсни, та изглеждат някак си слепи. Ама през нощта, когато се промъкваш покрай тях, много добре се вижда как вътре нещо блещука, сякаш гори спирт с едни такива синкави езичета. Това е „пачата на вещицата“, дето диша от мазетата. А иначе ако погледнеш — улица като улица и къщи като къщи, вярно че плачат за ремонт, но нищо особено няма, само хора не се виждат. Ето в тази тухлена къща между другото живееше нашият учител по литература по прякор Запетайката. Досаден човек беше той и несретник, втората му жена го напусна преди Посещението, а дъщеря му имаше перде на окото, та затова, спомням си, й се подигравахме, до сълзи я докарвахме. Когато започна паниката, той бяга с всички останали от този район по бельо чак до моста, цели шест километра, без да си поеме дъх. После дълго боледува от чума, кожата му се смъкна, и ноктите. Почти всички, които живееха в тези къщи, преболедуваха, затова нарекоха улицата Чумавата. А на тези три улици хората ослепяха. Сега на тези улици тъй си им викат: Първа Сляпа, Втора Сляпа… Не ослепяха съвсем, а всички страдат от нещо като кокоша слепота. Между другото те разправят, че не били ослепели от някаква си там силна светлина, макар да казват, че и такава светлина имало, а ослепели от силния грохот. С такава сила загърмяло, казват, че веднага ослепели. Докторът настоява: ама това не може да бъде, спомнете си добре. А те държат на своето: от най-силния гръм, от него ослепяхме. И при това никой освен тях не е чул гърма…