— А — казвам, — здраве желая, капитане. Как ви е черния дроб?
— Сталкер, не ме баламосвай — казва той сърдито и просто ме пронизва с втренчените си очи. — Ти по-добре ми кажи защо не спираш веднага, когато те викат?
И хоп, зад гърба му цъфнаха две сини каски — ръцете им на кобурите, очите им не се виждат, само челюстите им, предъвкват под каските. Откъде ги намират такива? Дали пък не са ни ги пратили за разплод? Денем изобщо не ме е страх от патрулите, но виж, да ме обискират жабите могат, а в този момент не ща.
— Та нима мене викахте, капитане? — казвам. — Някой си там Сталкер…
— А ти, значи, вече не си сталкер, а?
— Откакто благодарение на вас си излежах присъдата, захвърлих този занаят — казвам. — Бях затънал. Благодаря ви, капитане, тогава ми се отвориха очите. Ако не бяхте вие…
— Какво търсиш в района пред Зоната?
— Как какво? Че аз там работя. Две години стана.
И за да свърши този неприятен разговор, изваждам удостоверението си и го давам на капитан Куотърблад. Той ми взе книжата, прелисти и страница по страница и направо помириса всеки печат, едва не ги облиза. Връща ми книжата, пък гледам го — доволен, очите му пламнали, даже се изчервил.
— Извинявай — казва, — Шухарт. Не очаквах. Значи — казва — моите съвети не са минали покрай ушите ти. Е, това е чудесно. Ако щеш, вярвай, но аз още тогава смятах, че от тебе трябва да излезе нещо свястно. Не допусках, че такова момче…
Че като почна, забрави се… Е, викам си, излекувах още един меланхолик, та пак аз да патя, а иначе слушам, разбира се, навеждам смутено очи, „да, да“ — съгласявам се, разпервам ръце и даже, спомням си, някак срамежливо чопля с крак тротоара. Онези горили зад гърба на капитана слушаха, слушаха, личи, че им се размътиха мозъците и гледам, замъкнаха се настрани, дето беше по-весело. А капитанът излага пред мен перспектива след перспектива: учението, казва, е светлина, а неуките са слепи като котенца, господ, казва, обича и цени честния труд… В крайна сметка започна да ми налива в главата онези отегчителни до втръсване кандърми, с които свещеникът ни тровеше в затвора всяка неделя. А на мене ми се пие, та две не виждам. Нищо, Ред, мисля си, и това ще издържиш. Трябва, Ред, търпи! Няма все с такова темпо да кара я, ето вече почна да се запъхтява… Тогава за мой късмет един от патрулните автомобили взе да сигнализира. Капитан Куотърблад се огледа, изпъшка от досада и ми подава ръка.
— Е, хайде — казва. — Радвам се, че можах да се запозная с честния човек Шухарт. С удоволствие бих обърнал с тебе една чашка по този случай. Силни питиета наистина не бива, докторите не ми дават, но една бира бих изпил с тебе. Ама нали виждаш — служба! Е, пак ще се видим и ще си поговорим.
„Не дай боже“ — мисля си. Но му стискам ръката и продължавам да се червя и да ровя с крак — все тъй, както му харесва. После той най-сетне си отиде, а аз кажи-речи като стрела забих в „Борж“.
По това време в „Борж“ няма хора. Ърнест седи зад тезгяха, бърше чашите и ги гледа на светлината. Чудна работа между другото: когато и да отидеш, тези бармани вечно бършат чашите, сякаш от това зависи спасението на душите им. Ей така може да стои цял ден — ще вземе чаша, ще присвие очи, ще я погледне на светлината, ще й дъхне и хоп, почва да я бърше, трие, трие и пак ще я погледне, сега вече през дъното, и пак почва да я бърше…
— Здрасти, Ърни — казвам. — Стига си я мъчил, ще й пробиеш дупка от триене!
Погледна ме той през чашата, изломоти нещо сякаш със стомаха и без излишни приказки ми наля четири пръста. Покатерих се с мъка на високото столче, отпих една глътка, зажумях, разклатих си главата и пак отпих. Хладилникът протраква от време на време, от мюзикбокса долита някакво леко скрибуцане — приятно и спокойно… Допих си чашата, сложих я на тезгяха и Ърнест, без да се мае, ми налива още четири пръста от прозрачната течност.
— Е, как е, олекна ли ти? — мърмори. — Сталкерът дойде ли на себе си?
— Търкай, търкай — казвам. — Знаеш ли, един търка, търка и докара злия дух. После си гледаше кефа.
— Този пък кой е? — пита Ърни недоверчиво.
— Имаше един такъв барман тука — отговарям. — Преди тебе.
— И после какво стана?
— Ами нищо. Мислил ли си защо беше Посещението? Търка той, търка… Мислил ли си кой ни навести, а?
— Дрънкало си ти — казва ми Ърни одобрително.
Отиде той до кухнята и се върна с чиния топли кренвирши. Постави чинията пред мен, подаде ми кетчуп и отново се захвана с чашите. Ърнест си знае работата. Той има набито око, веднага вижда, че сталкерът идва от Зоната и че ще има стока, знае Ърни какво му трябва на сталкера след Зоната. Наш човек е Ърни. Благодетел.