— Звезди и дифузна материя… — повтори Снеговой и повдигна рамене. — Де е имението, де е водата… — И не е секретна? Нито една част?
— Нито една буква!
— И Губар не познавате?
— И Губар не познавам.
Снеговой пушеше — огромен, прегърбен, страшен. После рече:
— Е, щом не, значи не. Това е всичко, Дмитрий Алексеевич. Извинявайте, за бога.
— Да, но за мен не е всичко! — каза Малянов заядливо. — Все пак бих искал да знам…
— Нямам право! — отряза го Снеговой.
Разбира се, Малянов не би се предал лесно, но точно в този миг забеляза нещо и прехапа език — десният джоб на великанското яке на Снеговой беше издут и там съвсем ясно и недвусмислено проблесна дръжката на пистолет. Някакъв голям пистолет. Като гангстерските колтове по филмите. И този колт веднага изби всички мераци на Малянов да се разправя. В същия миг разбра, че ще стане глупашка история и че тук не той разпитва. А Снеговой се надигна и рече:
— Ето какво, Дмитрий Алексеевич. Аз утре пак…“
Трета глава
5. „… полежа по гръб, съвземаше се бавно. Под прозореца вече гърмяха камиони, но в апартамента беше тихо. От вчерашния шантав ден му бе останало само леко бръмчене в главата, метален вкус по езика и някакво неприятно трънче в душата, или в сърцето, или бог знае къде. Тъкмо започна да премисля какво ли ще е това трънче и на вратата предпазливо се позвъни. А, това е Палич с ключовете, съобрази той и бързо скочи от леглото.
От антрето видя, че всичко в кухнята е разтребено, а вратата на Бобковата стая е плътно затворена и перденцето вътре дръпнато. Лидочка кърти. Станала е, измила е съдовете и пак се е пъхнала в леглото.
Докато се мотаеше с бравата, звънчето отново деликатно издзънка.
— Сега, сега… — със сънливо пресипнал глас каза той. — Минутка, Арнолд Палич.
Но изобщо не беше Арнолд Палич. Търкайки крака по гумената постелка, на прага стърчеше абсолютно непознат млад човек — с дънки и черна риза с навити ръкави и огромни слънчеви очила. Малянов забеляза също, че в края на площадката, до асансьора, се разтакават още двама, но веднага ги забрави, защото първият произнесе:
— От прокуратурата — и тикна под носа на Малянов някаква карта. Разтворена.
Много мило! — се стрелна в главата на Малянов. — Всичко е ясно. Трябваше да се очаква. Разстрои се. Погледна тъпо картата — снимка печати и подписи.
— Да, да — отрони той. — Разбира се. Моля. По какъв повод?
— Добър ден — вежливо поздрави младежът. — Малянов, Дмитрий Алексеевич?
— Аз.
— Ако разрешите — няколко въпроса.
— Моля, моля — отвърна Малянов. — Почакайте, разхвърляно е… Току-що станах… Може би в кухнята? Не, там сега е слънчево… Добре де, влезте, веднага ще разтребя.
Младият влезе в голямата стая и скромно спря на средата, като се оглеждаше без смущение, а Малянов надве-натри оправи леглото, намъкна ризата, обу си дънките и тръгна да вдигне завесите и да отвори прозореца.
— Седнете тук, във фотьойла… А може би ще ви е по-удобно до бюрото? Какво всъщност се е случило?
Внимателно прекрачвайки разхвърляните по пода листи, младежът се приближи до фотьойла, седна и сложи на коленете си папка.
— Паспорта ви, моля — каза.
Малянов затършува по бюрото, изрови паспорта и му го даде.
— Кой още живее тук? — попита младежът, разлиствайки паспорта.
— Жена ми… синът… Но сега ги няма. В Одеса са… На курорт… при тъщата.
Младежът сложи паспорта върху папката и сне очилата си. Един такъв обикновен, млад човек със семпла външност. Изобщо не прилича да е от прокуратурата, а по-скоро продавач. Или майстор от телевизионен сервиз.
— Да се запознаем — каза той. — Старши следовател Егор Петрович Зикин.
— Много ми е приятно — отвърна Малянов.
В този миг му хрумна, че той, дявол да го вземе, не е някакъв криминален престъпник, че той, дявол да го вземе, е старши научен сътрудник и кандидат на науките. И не е хлапак впрочем. Преметна крак връз крак, седна удобно и сухо каза:
— Слушам ви.
Игор Петрович повдигна папката, също метна крак връз крак, после отново постави папката на коляното си и попита:
— Познавате ли Снеговой Арнолд Палич?