— Какъв чертеж! — изненада се Игор Петрович.
— Ето тази графика…
— А, няма нищо. Идва ли Снеговой на гости, когато вас ви няма?
— Нищо нямало… — повтори след него Малянов. — Това, видите ли, не било важно — говореше той, като събираше трескаво листчетата и ги подреждаше по кутиите. — Седиш тук, седиш като прокълнат, трепеш се, после идват разни и твърдят, че не било важно… — мърмореше той, след това клекна и започна да събира разхвърляните по пода листове.
Игор Петрович го следеше абсолютно равнодушно, старателно набутваше цигарата в цигарето. Когато Малянов, пъшкащ, потен и злобен, се върна на мястото си, Игор Петрович попита вежливо:
— Ще разрешите ли да запаля?
— Пушете — рече Малянов. — Ето пепелник… И знаете ли, питайте по-бързо каквото ви трябва. Време е да работя.
— Зависи само от вас — възрази Игор Петрович и деликатно изстреля дим от ъгъла на устните си в посока към Малянов. — Ето например такъв въпрос: как обикновено наричате Снеговой — полковник, по фамилия или по собствено и бащино?
— Както дойде — измърмори Малянов. — Какво значение има как.
— И полковник ли го наричате?
— Да, наричам го. И?
— Странно — отбеляза Игор Петрович и внимателно изтърси пепелта. — Работата е там, че Снеговой получи званието полковник едва завчера.
Това беше удар. Малянов мълчеше и чувствуваше, че лицето му се облива с руменина.
— Така че откъде знаете за произвеждането на Снеговой в полковник?
Малянов махна с ръка.
— Добре де — каза. — Какво толкова… Изфуках се. Не знаех, че е полковник… или подполковник. Просто се отбих вчера у него, видях куртката с пагоните…
— Кога вчера?
— Вечерта. Късно… Взех книга. Ето тази.
Лошо направи, дето издрънка за книгата. Игор Петрович веднага я придърпа и започна да я прелиства, а Малянов плувна в студена пот, защото понятие си нямаше каква е тази книга и какво пише в нея.
— На какъв език е? — разсеяно попита Игор Петрович.
— Ами… — запелтечи Малянов и втори път го обля студена пот. — Смятам, че на английски…
— Ами, не — продума Игор Петрович, взирайки се в текста. — Това все пак е кирилица, не латиница… А, че това е руски!
Малянов за трети път се изпоти, но Игор Петрович постави книгата на мястото й, отпусна се в креслото и се вторачи в него. Малянов също заби поглед в Игор Петрович, като се стараеше да не мига и да не отмества очи.
— На какво ви приличам? — попита неочаквано Игор Петрович.
— На продавач — изтърси Малянов, без да се замисли.
— Грешка — каза Игор Петрович. — Опитайте още веднъж.
— Не знам — промърмори Малянов.
Игор Петрович свали очилата си и укоряващо поклати глава:
— Лошо, лошо! Нищо подобно. Има си хас — на продавач!
— А на какво? — попита Малянов със страх.
Игор Петрович назидателно размаха очилата си.
— На Невидимия! — изрече той натъртено.
Тежеше ватена тишина, дори колите престанаха да гърмят под прозореца. Малянов не долавяше нито звук и пак мъчително му се дощя да се събуди. Внезапно в тишината телефонът иззвъня.
Малянов трепна. Май и Игор Петрович трепна. Чу се втори звън. Опрял се на лакти, Малянов се надигна и погледна въпросително Игор Петрович.
— Да — рече Игор Петрович. — Сигурно е за вас.
Малянов се дотътри до кушетката и вдигна слушалката. Беше Валка Вайнгартен.
— Здрасти, астрофаг! — измуча онзи. — Защо не се обаждаш, животно!
— Разбираш ли… Не ми беше до това…
— Веселиш се, а?
— Да — измънка Малянов. През цялото време усещаше по гърба си погледа на другия. — Слушай, Валка, хайде да ти се обадя по-после…
— Какво става при теб? — разтревожи се Вайнгартен.
— Нищо… Ще ти разкажа.
— Мадама?
— Не.
— Мъж?
— Ъхъ.
Вайнгартен тежко въздъхна в слушалката.
— Слушай — каза той тихо. — Сега идвам. Искаш ли?
— Не! Само ти ми липсваш…
Вайнгартен отново въздъхна.
— Слушай — рече той. — Риж ли е?
Малянов огледа Игор Петрович. За негова изненада. Игор Петрович изобщо не го следеше, а четеше, мърдайки устни, книгата на Снеговой.
— Ами, глупости! Добре, ще ти се обадя.