— Не, аз, аз какво общо имам? — попита Малянов и нервно се заудря в гърдите. До този момент те вече бяха цапнали по три.
— Но на вас не ви ли е жал? — попита Игор Петрович. — Не ви ли е мъчно?
— Мъчно ми е, разбира се… Беше прекрасен човек. Но аз! Мене защо! Аз от пръкването си не съм хващал пистолет! Не подлежа на военна служба… поради зрението…
Игор Петрович не го слушаше. Той подробно разказа как следствието за съвсем кратки срокове успяло да изясни, че покойният Снеговой е бил леворък и странно, че се е застрелял, стиснал пистолета с дясната ръка.
— Да, да! — съгласи се Малянов. — Арнолд Палич наистина беше леворък, знам го това, мога да го потвърдя… Но аз! Аз спах през цялата нощ! И после — защо да го убивам, помислете си.
— Добре, а кой? Кой? — ласкаво попита Игор Петрович.
— Че откъде да знам? Вие трябва да знаете кой!
— Вие! — с отвратително мазния глас на Порфирий произнесе Игор Петрович, като разглеждаше с едно око Малянов чрез чашата. — Ами вие сте го убили, Дмитрий Алексеевич…
— Какъв кошмар! — измърмори Малянов безпомощно. Идеше му да се разплаче от отчаяние.
Тогава лек ветрец се плъзна по стаята, размърда вдигнатата завеса и яростното пладнешко слънце, вмъкнало се през прозореца, удари Игор Петрович право в лицето. Той запремига, заслони се с разтворена длан, размърда се във фотьойла и внимателно постави чашата на масата. Нещо му стана. Мигаше на парцали, по бузите му пробягна руменина, брадичката му потрепери.
— Извинявайте… — проговори той, оглеждайки се с някакво мъчително недоумение върху лицето. — Дмитрий Алексеевич! Какво е това? Къде съм? — Погледна към чашката, очите му се разшириха. — Чуйте, вие какво така!
И млъкна, защото в стаята на Бобка нещо рухна и се разтроши с продължителен звън.
— Какво е това? — попита Игор Петрович настръхнал. В гласа му отново нямаше нищо човешко.
— Там… един човек — промърмори Малянов, без да разбира какво се е случило с Игор Петрович. Изведнъж го осени съвсем друга мисъл. — Слушайте! — изкрещя той и скочи. — Да идем! Моля, една приятелка на жена ми. Тя ще потвърди! Цялата нощ съм спал не съм излизал никъде.
Блъскайки се, те тръгнаха към вратата.
— Интересно, интересно… — повтаряше Игор Петрович. — Приятелка на жена ви… Ще видим!
— Тя ще потвърди — мърмореше Малянов — Ще видите, тя ще потвърди…
Вмъкнаха се в стаята на Бобка, без да почукат, и се заковаха на място. Стаята беше разтребена и празна. Лидочка я нямаше и завивките на леглото ги нямаше, и куфара го нямаше. А под прозореца, сред парчетата от глинения кърчаг (Хорезъм, XI век) седеше Калям с абсолютно невинен вид.
— Това ли? — рече Игор Петрович, сочейки Калям.
— Не… — отвърна Малянов глуповато. — Това е нашият котарак, отдавна е при нас… Моля ви се, но къде е Лидочка! — Огледа закачалката — и белия шлифер го нямаше. — Тя, значи, сигурно си е тръгнала…
Игор Петрович вдигна рамене.
— Сигурно — каза той. — Няма я.
С тежки стъпки Малянов отиде до строшения кърчаг.
— Хайван такъв! — каза и шляпна Калям по ухото.
Калям се стрелна навън. Малянов клекна. Парчетии. А беше хубав кърчаг…
— Отдавна ли живее при вас? — попита Игор Петровия.
— Вчера пристигна.
— Тук ли й е багажът?
— Не го виждам — рече Малянов. — И шлифера го няма.
— Странно, нали? — попита Игор Петрович.
Малянов мълчаливо махна с ръка.
— Да върви по дяволите! — отсече Игор Петрович. — Я да му цапнем по още една…
Внезапно входната врата се отвори и в антрето…“
6. „… вратата на асансьора, моторът изръмжа. Малянов остана сам.
Дълго стърча на прага на Бобковата стая, облегнат на касата на вратата и без да мисли за нищо. Отнякъде се появи Калям, мина край него, нервно размахал опашка, излезе на площадката и почна да ближе циментовия под.
— Нейсе — рече накрая Малянов, дръпна се от вратата и влезе в голямата стая. Беше задимено, на масата самотно стърчаха три сини чашки — две празни и една пълна до половината, слънцето вече беше стигнало до рафтовете с книги.
Поседя малко във фотьойла, допи чашата си. Навън нещо гърмеше и свистеше, през отворените врати долитаха детски ревове и шумът на асансьора. Миришеше на чорба. После той стана, затътрузи се през антрето, удари си рамото в ръба на вратата, измъкна се на стълбищната площадка и спря пред апартамента на Снеговой. Вратата беше запечатана и на ключалката се мъдреше огромен восъчен печат. Той внимателно го докосна с върховете на пръстите си и веднага дръпна ръка. Всичко е истина. Всичко, което се е случило, се е случило. Гражданинът на Съветския съюз Арнолд Павлович Снеговой си е отишъл от живота…“