Няколко минути те мълчаливо се наслаждаваха на кафето по виенски. После Вечеровски каза:
— Вчера се поразмислих над твоята задача… Не опита ли да използваш функцията на Хартвиг?
— Знам, знам — отвърна Малянов. — Сам се сетих.
— И излезе ли?
Малянов отмести празната чаша.
— Слушай, Фил — каза той. — Какви ти, по дяволите, функции на Хартвиг! На мен главата ми се е запалила, а ти…“
9. „… помълча минутка, потърка с два пръста гладко избръснатите си скули, след това изрецитира:
— Да видим смъртта в лицето не смеем, очите ни връзват и ни представят на нея… — И добави: — Горкичкият.
Не се разбра кого има предвид.
— Не, аз всичко разбирам… — каза Малянов. — Но този следовател…
— Искаш ли още кафе? — прекъсна го Вечеровски.
Малянов отрицателно врътна глава и Вечеровски се надигна.
— Да идем в моята стая.
Минаха в кабинета. Вечеровски седна до бюрото — абсолютно празно, с едно самотно листче в средата, измъкна от чекмеджето механичен телефонен бележник, щракна някакво бутонче, хвърли поглед по редовете и набра номер.
— Старши следователя Зикин — произнесе той с посърнал началнически тон. — Казах Зикин, Егор Петрович… На оглед ли? Благодаря. — Той постави слушалката. — Старши следователят Зикин е на оглед.
— Той ми показа картата си — рече Малянов. — Или мислиш, че са били мошеници?
— Едва ли.
— И аз си го помислих. Заради бутилка коняк да раздиплиш такава история… и то на две крачки от запечатания апартамент.
Вечеровски кимна.
— А ти ми говориш за функциите на Хартвиг! — продължи Малянов с укор. — Каква ти работа в такъв момент!
Вечеровски го следеше внимателно.
— Дима — проговори той, — а ти не се ли изненада, че Снеговой се интересува от работата ти?
— Разбира се! Никога не сме говорили с него за работа.
— И ти какво му каза?
— Нищо. Според мен той беше разочарован. «Де е имението, де е водата» — така рече.
— Моля?
— «Де е имението, де е водата.»
— А какво значи това всъщност?
— Нещо от класиката… В смисъл, че градината е в плевели, а градинарят — в Киев…
— Аха — Вечеровски замислено премигна с кравешките си мигли, после взе от перваза идеално чист пепелник, извади от бюрото лула и плик с тютюн и започна да я пълни. — Тъй. Де е имението, де е водата… Добре. Това трябва да се запомни.
Малянов нетърпеливо чакаше. Той вярваше в него. Вечеровски имаше абсолютно нечовешки мозък. Малянов не познаваше друг, който от дадена съвкупност от факти би могъл да направи толкова неочаквани изводи.
— И? — рече Малянов накрая.
Вечеровски вече беше напълнил лулата и сега все тъй мудно и с наслаждение я разпалваше. Лулата тихичко пропукваше. Вечеровски отвърна със запъване:
— Дима… ъъъ… а с колко всъщност си напреднал от четвъртък? Струва ми се, в четвъртък… ъъъ… говорихме за последен път.
— Какво значение има! — възкликна Малянов раздразнено. — Да ти кажа, сега хич не ми е до това…
Вечеровски не обърна внимание на тези думи — все така внимателно се взираше в Малянов и подръпваше от лулата. Такъв си беше Вечеровски. Зададе въпрос и после чака отговор. И Малянов се предаде. Вярваше, че на Вечеровски му е по-ясно кое има значение, кое няма…
— Ами добре — каза Малянов и започна да разказва как бе успял да преформулира задачата и да я изведе отначало до уравнение във векторна форма, а след това до интегрално-диференциално уравнение; как постепенно физическата картина бе започнала да се изяснява, как се бе сетил за М-кухините и как вчера най-после бе загрял, че трябва да използва преобразуванията на Хартвиг.
Вечеровски слушаше внимателно, без да го прекъсва и без да задава въпроси; само веднъж, когато Малянов се увлече, грабна листчето и започна да пише, го спря: «С думи, с думи…»
— Но туй вече не успях — унило завърши Малянов. — В началото наваляха идиотските телефонни обаждания, как да е — работех, но после цъфна оная Лидочка и всичко тръгна на провала…
Вечеровски изцяло се беше обвил в кълбета и струи ароматичен дим.