Пета глава
10. „… клечеше непознат мъж и събираше парчета от счупена чаша. Освен него в кухнята имаше момченце на около пет години — седи на табуретката, пъхнало длани под дупето си, размахва крачка и гледа как събират парчетата.
— Слушай, бащице! — възбудено закрещя Вайнгартен, щом ме видя. — Къде се губиш?
Огромните му страни мораво пламтяха, черните като маслини очи блестяха, твърдите смолисти коси бяха щръкнали. Личеше, че вече сериозно е поел нещо вътрешно. На масата стърчеше наполовина празна бутилка експортна «Столичная» и разни мезета от разносните поръчки.
— Успокой се, не го вземай навътре — продължи Вайнгартен. — Не сме докосвали черния хайвер. Теб чакахме.
Мъжът, който събираше парчетата, се надигна. Беше снажен красавец с норвежка брадичка и едва очертаващ се корем. Усмихваше се смутено.
— Тъй-тъй-тъй! — рекох, влизайки в кухнята, и усетих, че сърцето ми отново се вдига от стомаха и отива на мястото си. — Моят дом е моята крепост, тъй ли го наричате това?
— Превзета с щурм, бащице, превзета с щурм! — крещеше Вайнгартен. — Слушай, откъде у теб тая водка? И кльопачката?
Подадох ръка на красавеца, той също ми подаде, но в дланта му имаше набити стъкълца. Получи се малка неловкост.
— Ние тук без вас като в къщи… — рече той сконфузено. — Аз съм виновен.
— Глупости, дреболия, хвърлете ги в кофата.
— Чичкото е страхопъзльо — изведнъж изтърси детето.
Потреперих. Според мен всички потрепериха.
— Тихо де, тихо — рече красавецът и някак нерешително се закани на момченцето с пръст.
— Детска му работа! — каза Вайнгартен. — Нали ти дадохме шоколад. Стой мирен и яж. Не се бъркай.
— Защо да съм страхопъзльо? — попитах, сядайки. — Защо ме обиждаш?
— Аз не те обиждам — възрази момчето, разглеждаше ме като екзотично животно. — Аз ти казах какъв си…
Междувременно красавецът хвърли стъкълцата, изтри дланта си с кърпа и протегна ръка.
— Захар — представи се той.
Церемониално си стиснахме ръцете.
— На работа, на работа! — оживено рече Вайнгартен, потривайки ръце. — Дай още две чашки.
Отидох до барчето, взех коняк и чашки, изплезих се на креслото, където преди малко седеше Игор Петрович, и се върнах. Масата се огъваше от ядене. Ще се наплюскам, ще се напия, помислих си с весел гняв. Браво, момчета, че дойдохте…
Но всичко стана съвсем иначе. Едва бяхме отпили и аз с цвилене се бях нахвърлил да изям огромен сандвич с черен хайвер, когато Вайнгартен с напълно трезвен глас каза:
— А сега, бащице, разкажи какво ти се случи.
Задавих се.
— Откъде го измисли?
— Слушай — започна Вайнгартен, престанал да лъщи като мазна баница. — Тук сме трима, с всеки се е случило по нещо. Тъй че не се стеснявай. Какво ти каза червенокосият?
— Вечеровски ли?
— Не бе, какво общо има тук Вечеровски. При теб е идвал един нисичък огненориж човек в задушаващо черен костюм. Какво ти каза?
… Малянов отхапа от сандвича, колкото да сложи нещо в устата си, и започна да дъвче, без да усеща вкус. И тримата го следяха. Захар го наблюдаваше смутено, свенливо се усмихваше, сегиз-тогиз свеждайки поглед. Вайнгартен се пулеше побеснял, готов всеки миг да закрещи. А момченцето с разтопеното шоколадово парче в ръка така се беше навело към Малянов, сякаш искаше да скочи в устата му.
— Момчета — рече накрая Малянов. — Какви червенокоси? Никакви червенокоси не са идвали. При мен беше къде-къде по-лошо.
— Хайде, хайде, разправяй — нетърпеливо се намеси Вайнгартен.
— Че защо аз? — възмути се Малянов. — Аз не искам да разправям мистерии, но ти какво ни будалкаш! Ти разправяй. Интересно откъде изобщо знаеш, че с мен се е случило нещо?
— Разкажи, пък после и аз ще ти разкажа — настоя Вайнгартен. — И Захар ще разкаже.
— Разкажете вие двамата — рече Малянов, той нервно си мажеше нов сандвич. — Вие сте двама, аз един…
— Ти разкажи — неочаквано заповяда момченцето и посочи с пръст Малянов.
— Тихо, тихо… — прошепна Захар засрамен.
Вайнгартен се усмихна.
— Ваше ли е? — попита Малянов.
— Нещо такова… — странно отговори Захар и наведе очи.
— Негово, негово — намеси се Вайнгартен нетърпеливо. — Между другото, то е част от историята. Хайде, Митка, не се туткай…