— Предложи нещо друго — не се примири Вайнгартен и сложи празната бутилка под бюрото.
— Не мога. Ако можех, защо да не предложа. От страх кратуната ми съвсем спря да щрака. Все пак ми се струва, че щом наистина са толкова всемогъщи, могат да минат и с по-прости средства.
— Какви например?
— Откъде да знам… Например да те отровят с развалени консерви… Захар да го заразят с нещо. Ако са чак толкова всеможещи телепати, нека ни внушат, че сме забравили всичко от аритметиката нататък. Или, да речем, да ни изработят условен рефлекс: седнеш ли да бачкаш и те хваща диария или грип — сополите текват, кратуната те цепи… Екзема… Да не е малко! Тихо, мирно, никой нищо не забелязва.
Вайнгартен само чакаше кога ще свърши.
— Слушай какво, Митка — каза той. — Ти трябва да разбереш едно…
Но Захар не му даде да продължи.
— Минутка! — помоли се той, разперил ръце, като че ли искаше да раздели Малянов и Вайнгартен в различни ъгли. — Чакайте, аз тъкмо си спомних… Чакай, Валя, нека аз. По въпроса за главоболието… Митя, вие казахте… Разбирате ли, като лежах миналата година в болницата…
С една дума лежал миналата година в болницата, в академичната, защото му намерили нещо в кръвта, и се запознал с някой си Глухов Владлен Семьонович, специалист по въпросите на Изтока. Изтоковедът лежал в прединфаркт, но това не било важно. Важното било, че почти се сприятелили и после понякога се срещали. Та, значи, преди два месеца същият този Глухов му се оплакал, че трудът му, за който събирал материали, кажи-речи, десет години, сега отива на вятъра поради някаква необяснима идиосинкразия, която внезапно открил в себе си. По-точно: седнел ли Глухов да пише въпросното изследване, изведнъж започвала зверски да го боли глава, до прилошаване, до повръщане…
— Да мисли за работата може — продължи Захар, — да чете материалите също може, даже според мен и да разказва за нея може… Впрочем това не помня, да не излъжа. Но да пише е невъзможно! Аз просто след вашите думи, Митя…
— Знаеш ли адреса му? — остро попита Вайнгартен.
— Знам го.
— Телефон има ли?
— Има. И него знам.
— Дай, ще му позвъним. Този е наш човек.
Малянов подскочи.
— Я върви по дяволите! — каза. — Да не си откачил — неудобно е! Може човекът просто да си е болен.
— Всички сме болни от това.
— Валка, но той е по Изтока! Това е съвсем друга работа!
— Същата е, бащице. Честна дума, същата е!
— Не, не е! — съпротивляваше се Малянов. — Захар, седнете, не го слушайте.
Страшно е да си представиш как в тази гореща задимена кухня ще дойде някой нормален човек и ще се гмурне в атмосферата на лудости и страх.
— Дайте по-добре да направим така — убеждаваше ги Малянов. — Дайте да извикаме Вечеровски. Ей богу, ще има повече полза.
Вайнгартен не възрази и против Вечеровски.
— Правилно — каза той. — Виж, за Вечеровски — това е идея. Вечеровски е глава! Захар, обади се на твоя Глухов, а после ще звъннем и на Вечеровски…
Малянов никак не искаше разни там Глухови. Молеше, крещеше, че е стопанин в тази къща, че всички ще ги прати по дяволите. Но излиза ли се на глава с Вайнгартен. Захар тръгна да звъни на Глухов, момченцето веднага се смъкна от табуретката и го последва като залепено…“
Седма глава
14. „… синът на Захар, настанил се на кушетката в ъгъла, сегиз-тогиз подслаждаше компанията с четене на избрани части от «Популярна медицинска енциклопедия», която Малянов от бързане погрешно му бе тикнал в ръцете. Вечеровски, особено елегантен за разлика от потния и разпасан Вайнгартен, слушаше с любопитство и високо вирнал рижите си вежди, разглеждаше странното момче. Той не бе казал нищо по същество — само зададе няколко въпроса, които се сториха нелепи на Малянов (пък и не само на Малянов). Например ни в клин, ни в ръкав попита дали Захар влиза често в конфликт с началството, а Глухов — обича ли да седи пред телевизора. (Изясни се, че Захар с никого не влиза в конфликт, такъв му е характерът, а Глухов наистина седи пред телевизора, обича, даже не само обича, но и предпочита.)
Глухов хареса на Малянов. Всъщност Малянов не обичаше нови хора в стари компании, винаги се плашеше, че ще се държат не както трябва и заради тях ще стане неловко. Но с Глухов всичко беше наред. Някак изненадващо удобен и безвреден — мъничък, кльощав, чипонос, със зачервени очи зад големите дебели очила. С влизането си с удоволствие изпи предложената от Вайнгартен чаша водка и нескрито се натъжи, щом разбра, че е последната. Когато го подложиха на кръстосан разпит, той изслушваше всекиго внимателно, по професорски наклонил глава надясно и втренчен от упор във всеки. «Не, не — отговаряше той, като че ли извинявайки се. — С мен нищо подобно не е имало. Ама моля ви се, аз даже не мога да си го представя!… Темата ли? Страхувам се, че е доста далеч от вашите: „Културното влияние на САЩ върху Япония. Опит за количествен и качествен анализ“… Да, сигурно някаква идиосинкразия, говорих с големи лекари, според тях — изключително рядък случай…» Изобщо с Глухов работата не стана, но все едно, добре бе, че дойде. Съвсем земен човек: пийна с добра глътка и поиска още, с детско удоволствие нагъна хайвера, предпочитал цейлонски чай, а най-много от всичко обичал да чете криминалета. С предпазливо недоверие гледаше странното момче на Захар, понякога се усмихваше колебливо, изслуша с огромно съчувствие шантавите истории, даже започна да се чеше с двете ръце зад ушите, мърморейки: «Да, поразително… Невероятно!…» С една дума Глухов беше ясен — нито ясна информация можеше да чакаш от него, да не говорим пък за съвет.