— Ама чакай! — казах, щръкнал с чайника в едната ръка и с кутия цейлонски чай в другата. — Ти самият призна, че имаме работа със свръхцивилизация.
— Съвсем не — рече Вечеровски невъзмутимо. — Вие твърдите, ме имате работа със свръхцивилизация. А аз се възползвах от това обстоятелство, за да ви вкарам в правия път.
— Чакай — прекъснах го. — Бонбоните!
Извадих от хладилника разкошна кутия «Дама пика».
— Виждаш ли!
— О! — възкликна Вечеровски с уважение.
Наченахме кутията:
— Привет от свръхцивилизацията! — извиках. — Да, та какво говореше ти? Съвсем ме оплете… И какво, значи след цялата работа ти продължаваш да твърдиш…
— Ъхъ — отвърна Вечеровски. — Твърдя. Винаги съм смятал, че няма никакви свръхцивилизации. А сега, след цялата работа, както ти се изрази, започвам да схващам защо няма.
— Почакай, почакай… — и оставих чашката. — Защо и тъй нататък — всичко това е теория, а ти ми кажи на мен… Ако не е свръхцивилизация, ако не са пришълци в най-широкия смисъл, тогава кой? — Бях нервен. — Знаеш ли нещо или се развличаш с парадокси? Един се застреля, другиго са направили на медуза… Какво ни баламосваш!
Не, дори с невъоръжено око се виждаше, че Вечеровски нито се развлича с парадокси, нито баламосва. Лицето му изведнъж посивя, угасна и го овладя някакво огромно, скривано досега, но вече освободено напрежение, или може би вироглавство — жестоко, яростно вироглавство. Вече не приличаше на себе си. Обикновено лицето му е вяло, с някаква сънлива аристократична отпуснатост, а сега просто се вкамени. И пак ме достраша. За пръв път си помислих, че Вечеровски седи тук съвсем не защото иска да ме подкрепя морално. И съвсем не затова ме покани да пренощувам при него, да поживея там, да поработя. И макар да ме достраша, изпитах прилив на жалост към него, без никакво основание, само от някакви смътни подозрения и от това как се промени лицето му.
В същия миг ни в клин, ни в ръкав си спомних, че преди три години Вечеровски лежа в болницата, за малко, бързо го изписаха…“
17. „… неизвестна по-рано форма на доброкачествен тумор. Само след година. Научих едва миналата есен, пък се срещахме всеки божи ден, пиехме кафе, слушах марсианското му ръмжене, оплаквах му се, че ме мъчат циреи. И нищо, ама нищичко не подозирах…
И сега, обладан от неочакваното съжаление, не издържах и му казах, макар да знаех, че е безсмислено, че няма никаква полза.
— Фил — казах, — ти също ли си под натиск?
Разбира се, не ми обърна внимание. Просто не ме чу. Лицето му се освободи от напрежението и отново потъна в своята аристократична отпуснатост, рижите му вежди се изкачиха на местата си и той енергично заработи с угасващата лула.
— Изобщо не ви баламосвам — рече той. — Вие сами се баламосвате. Сами си измислихте тази свръхцивилизация и не щете да осъзнаете, че този вариант е прекалено прост — съвременна митология и нищо повече.
Настръхнах. Още по-сложно ли? Значи и още по-лошо? Повече накъде…
— Ти поне си астроном — продължи той с укор. — Ти поне трябва да знаеш основния парадокс на ксенологията…
— Знам го — отвърнах. — В своето развитие всяка цивилизация с голяма вероятност…
— И тъй нататък — прекъсна ме той. — Ние неизбежно трябва да наблюдаваме следи от тяхна дейност, но не наблюдаваме такива следи. Защо? Защото няма свръхцивилизации. Защото превръщането на цивилизацията в свръхцивилизация — бог знае защо — не става!
— Да-да — рекох. — Разумът се погубва в ядрени войни. Това са празни приказки.
— Естествено, че са празни приказки — спокойно се съгласи той. — И това е прекалено просто, прекалено примитивно, в сферата на привичните представи…
— Не бързай — спрях го аз. — Какво повтаряш като папагал: примитивно, та примитивно… Разбира се, ядрената война е нещо примитивно. Но в действителност сигурно не е толкова просто… Генетични болести… някаква апатия от битието… преориентация на целите… Има много литература по въпроса. Аз например смятам, че проявите на свръхцивилизациите имат космически характер, просто не можем да ги различаваме от естествените космически явления. Или, ако щеш, нашият случай — защо да не е тяхна проява?
— Човешко е, прекалено човешко — мърмори Вечеровски. — Открили са, че земляните са пред прага на космоса и уплашени от съперничеството, са решили да ни спрат — така ли?