И то в добрите си дни.
Освен това беше невероятно талантлив.
Открай време запазената му марка бяха високоплатените атлети — беше оправил цял куп колена, бедра и рамена, които без него биха сложили край на не една и две кариери в бейзбола, футбола и хокея. Ала имаше и голям опит с гръбначните стълбове и макар че би било добре да имат подръка и неврохирург, с оглед на онова, което показваха изследванията на Пейн, проблемът определено беше ортопедичен. Ако гръбначният стълб беше прекъснат, никаква неврологична процедура нямаше да й помогне. Медицината все още не беше напреднала чак толкова.
Джейн сви зад администрацията и спря. От лявата й страна се намираше някогашният й кабинет, мястото, където бе прекарала безброй часове, затънала в бумащина или пък в консултации с Мани и останалите от екипа. Сега върху табелката пишеше: «Д-р Томас Голдбърг, завеждащ отделение, травматологичен хирург».
Голдбърг беше отличен избор.
И въпреки това, при вида на новата табелка, незнайно защо я жегна болка.
О, я стига. Да не беше очаквала Мани да запази бюрото и кабинета й като паметник в нейна чест? Животът продължаваше. Нейният. Неговият. Този на болницата.
Джейн се скастри сама и продължи по покрития с килим коридор, като си играеше с бялата престилка, химикалката в джоба си и телефона, който все още нямаше причина да използва.
Сега нямаше да има време да обяснява номера със завръщането си от мъртвите, нито пък да се опитва да придумва Мани, или да му помага да се справи с шока, който се канеше да му поднесе. Нямаше и друг избор, освен да го убеди да дойде с нея.
Пред затворената му врата тя спря, стегна се и мина право през…
Зад бюрото му нямаше никого. Нито пък на заседателната маса в нишата. Бързо надзъртане в личната му баня… не, и там го нямаше. Не се виждаше и влага по стъклените врати, нито пък мокри кърпи край умивалника.
Обратно в кабинета, Джейн си пое дълбоко дъх… и преглътна с мъка, усетила далечния повей на афтършейва му.
Господи, той наистина й липсваше.
Тръсна глава и като отиде до бюрото, се вгледа в неразборията върху него. Болнични картони на пациенти, купчини напомнящи бележки, доклади от Комисията за оценка и качество на грижата за пациента. Беше събота, малко след пет следобед и тя бе очаквала да го завари тук. През почивните дни нямаше планирани операции, така че ако не беше на повикване и в момента не се занимаваше с някой случай, Мани би трябвало да е тук, паркирал задника си зад този хаос, за да се оправи поне донякъде с купищата бумаги.
Защото описанието работохолик беше твърде слабо за Мани.
Джейн излезе от кабинета и провери бюрото на административния му асистент. Не откри нищо, макар че работният му график се съхраняваше в компютъра.
Следващата спирка бяха операционните зали. В «Свети Франсис» те бяха разположени на няколко етажа, подредени по специалност, така че Джейн отиде там, където Мани работеше най-често. Надникна през двукрилата стъклена врата и видя, че вътре оправят една гадно счупена раменна става. И макар че лекарите носеха хирургически маски и шапки, беше очевидно, че нито един от тях не е Мани. Неговите плещи бяха достатъчно едри, за да опънат и най-широката лекарска униформа, освен това музиката, която се носеше, не пасваше. Моцарт? Как ли пък не. Поп? Само през трупа му.
Мани слушаше ейсид рок и хеви метъл. До такава степен, че ако не беше против правилата, сестрите от години да се разхождаха с тапи в ушите.
Мамка му… къде се беше дянал? По това време на годината не се провеждаха конференции, а той нямаше живот извън болницата. Единствените други възможности бяха да е в «Комодор» — или проснат изтощен на дивана в апартамента си, или във фитнеса на луксозната сграда.
Докато вървеше към изхода, Джейн извади мобилния си телефон и набра болничната централа.
— Да, здравейте — каза, когато й вдигнаха. — Бих искала да оставя съобщение на пейджъра на доктор Мануел Манело. Как се казвам ли? — мамка му. — Ъъъ… Хана. Хана Уит. А това е номерът ми.
Когато затвори, си помисли, че няма никаква представа какво ще каже, ако той й върне обаждането, но открай време страшно я биваше да импровизира — можеше само да се надява, че умението й и този път ще се окаже на ниво. Работата бе там, че ако слънцето беше залязло, един от братята можеше да дойде с нея и да го хипнотизира набързо, за да улесни довеждането му в имението на Братството.