Но не и Вишъс. Някой друг. Който и да било.
Инстинктът й нашепваше да ги държи възможно най-далеч един от друг. Вече си имаха един спешен медицински случай на главата. Последното, от което се нуждаеше, беше някогашният й шеф да се окаже гипсиран до уши, защото съпругът й е решил, че трябва да си защитава територията и сам се е заел да понамести някой гръбнак. Малко преди смъртта на Джейн, Мани бе изявил желание за нещо повече от професионална връзка с нея. Така че ако случайно не се беше оженил за някое от онези барбита, с които държеше да излиза, той и досега беше необвързан… и ако се вярваше на израза, че раздялата засилвала чувствата, сигурно още изпитваше нещо към нея.
От друга страна, напълно възможно бе да й каже да върви на майната си, задето го бе излъгала, че е мъртва. Добре че после нямаше да си спомня нищо от това.
Виж, самата тя едва ли щеше да забрави следващите двайсет и четири часа.
Ветеринарна клиника «Трикаунти», специализирана в лечението на коне, беше обзаведена най-съвременно и се намираше на петнайсетина минути от хиподрума. Тя разполагаше с абсолютно всичко — операционни зали, отделения за възстановяване с пълно обслужване, басейни за хидротерапия и уреди за образна диагностика. Както и служители, за които конете бяха нещо повече от загуба или печалба на четири копита.
В операционната зала Мани погледна рентгеновата снимка на момичето си и му се прииска да можеше лично да се погрижи за нея. Съвсем ясно виждаше пукнатините в радиалната кост, но не това го тревожеше. Няколко парченца кост се бяха отчупили и сега острите късчета обикаляха около закръгления край на дългата тръбеста кост като луни около планета.
Само защото Глори беше от друг вид, не означаваше, че той не може да се справи с операцията. Стига само анестезиологът да си знаеше работата, Мани щеше да се погрижи за останалото. Костите са си кости.
Само че нямаше намерение да се държи като задник.
— Е, какво мислите? — попита той.
— Професионалното ми мнение е — отвърна главният ветеринар, — че изгледите не са добри. Това е множествена фрактура с разместване. Възстановяването ще отнеме дълго време и пак няма гаранция, че ще постигнем стабилност.
Точно там беше работата. Конете бяха създадени, за да стоят изправени, а теглото им — разпределено равномерно между четирите им крака. Когато някой от тях се счупеше, най-големият проблем не беше самото нараняване, а това, че тежестта им трябваше да бъде разпределена по нов начин и те бяха принудени да разчитат на здравата си страна, за да се задържат на крака. И оттам тръгваха неприятностите.
Основавайки се на онова, което Мани виждаше пред себе си, повечето собственици биха избрали евтаназия. Момичето му беше родено, за да препуска, а тази тежка травма щеше да направи това невъзможно, дори и само за удоволствие… при положение че изобщо оцелееше. А като лекар, той бе отлично запознат с жестокостта на онези «спасителни» процедури, които оставяха пациента в състояние, пред което дори смъртта бе за предпочитане… или просто болезнено удължаваха неизбежното.
— Доктор Манело? Чухте ли какво казах?
— Да. Чух.
За разлика от онова копеленце на пистата, този тип изглеждаше също толкова съкрушен, колкото и Мани.
Той се извърна, отиде до мястото, където я бяха сложили да легне, и сложи ръка върху муцуната й. Черната й козина лъщеше под яркото осветление; на фона на бледите плочки и неръждаемата стомана тя беше като сянка — захвърлена насред стаята и забравена.
В продължение на един дълъг миг, Мани наблюдаваше как гръдният й кош ту се надига, ту се спуска. Докато я гледаше такава, просната върху операционната маса, красивите й крака — опънати като клечки, а опашката й — бършеща пода, Мани за пореден път си даде сметка, че животни като нея бяха създадени, за да стоят на четири крака. Това беше напълно неестествено. И несправедливо.
Да я остави жива, само защото не бе в състояние да приеме смъртта й, не беше правилният отговор. Повиквайки на помощ цялата си сила, той отвори уста…
Вибрирането, долетяло от вътрешния джоб на сакото му, го прекъсна. Мани изруга грозно, извади блекберито и погледна екрана, в случай че беше от болницата. Хана Уит? Непознат номер?
Не я познаваше и освен това не беше на повикване. Навярно операторът в централата го беше набрал по погрешка.
— Искам да оперирате — чу се да казва, докато прибираше телефона.
Краткото мълчание, последвало тези думи, беше предостатъчно, за да си даде сметка, че изборът му намирисва на страхливост. Просто не можеше да я изгуби. Само че нямаше намерение да се оплита в тези психо дрънканици, иначе съвсем щеше да изперка.