— Нищо не мога да ви обещая — ветеринарят отново се вторачи в рентгеновите снимки. — Не знам как ще се развият нещата, но ви се кълна, че ще направя всичко по силите си.
Господи, сега разбра как се чувстваха семействата на пациентите му, когато говореше с тях.
— Благодаря. Може ли да гледам?
— Разбира се. Ще ви намеря хирургически дрехи, а за миенето и сам знаете, докторе.
Операцията започна двайсет минути по-късно. Мани гледаше, застанал до главата на Глори, и макар че тя беше под пълна упойка, я милваше по челото с облечената си с ръкавица ръка. Докато наблюдаваше как ветеринарят си върши работата, не можеше да не отдаде заслуженото на уменията и техниката му… общо взето единственото нещо след падането на Глори, което беше както трябва. Процедурата отне по-малко от час — парченцата кости бяха или извадени, или фиксирани на място. След това обездвижиха и превързаха крака й и я откараха в един от басейните, за да не си счупи някой друг крайник, когато излезе от упойката.
Мани остана с нея, докато се събуди, след което отиде при ветеринаря.
— Операцията мина успешно, а и показателите й са добри — каза ветеринарят, — но това бързо може да се промени. Ще отнеме време, докато разберем как ще се развият нещата.
Мамка му. Тази кратка реч бе абсолютно същата като онази, която и той сервираше на роднините на своите пациенти, когато дойдеше време те да си отидат у дома и да си починат операцията.
— Ще ви се обадим — увери го ветеринарят. — Когато има нещо ново.
Мани свали хирургическите ръкавици и извади визитката си. — В случай че го няма в картона й.
— Имаме го — отвърна ветеринарят, но въпреки това я взе. — Вие пръв ще научите, ако нещо се промени, а аз лично ще ви държа в течение на всеки дванайсет часа, когато минавам на визитация.
Мани кимна и му подаде ръка.
— Благодаря, че се погрижихте за нея.
— Няма защо.
След като си стиснаха ръцете, Мани кимна към двукрилата врата.
— Нещо против да й кажа «чао»?
— Моля.
Мани се върна при своята кобила. Господи… това направо болеше.
— Дръж се, момичето ми — прошепна, защото му беше трудно да си поеме дъх.
Когато се изправи, служителите го гледаха с тъга, от която Мани знаеше, че няма да се отърси скоро.
— Ще се грижим за нея много добре — увери го ветеринарят.
Мани му вярваше и единствено това му даде сили да излезе във фоайето.
Сградата на клиниката беше голяма, така че му отне известно време, докато се преоблече и излезе през главния вход, до който беше паркирал. Видя, че слънцето е залязло — бързо избледнява — същото сияние с прасковен цвят караше Манхатън да изглежда така, сякаш тлее. Въздухът беше хладен, но уханен от опитите на ранната пролет да съживи безплодния зимен пейзаж. Мани започна да го поема на толкова големи глътки, че главата му се замая.
Господи, до този миг времето беше препускало светкавично, ала ето че сега минутите изведнъж се занизаха едва-едва, сякаш трескавата бързина бе изцедила източника си на енергия. Или пък се бе блъснала в тухлена стена и се бе тътнала в несвяст.
Докато вадеше ключовете за колата си, Мани се почувства направо древен. Главата му пулсираше, а артритната тазобедрена става го болеше непоносимо — очевидно онзи спринт на хиподрума, за да стигне до Глори, се бе оказал повече, отколкото ставата можеше да понесе.
Това изобщо не беше завършекът на деня, който бе очаквал. Беше си представял как купува питиета на всички останали собственици, които беше победил… и може би как в прилив на въодушевление от успеха решава да се възползва от щедрото орално предложение на госпожица Хансън.
Влезе в поршето и запали двигателя. Колдуел се намираше на четирийсет и пет минути от Куинс, а колата му почти можеше да стигне до «Комодор» сама. Което беше добре, понеже той бе истинско шибано зомби.
Никакво радио. Никаква музика на айпода. Никакво звънене по телефона.
Когато излезе на «Нортуей», зарея поглед към пътя пред себе си и потисна порива да обърне и да… Какво щеше да направи? Да спи до коня си?
Работата беше там, че ако успееше да се прибере цял и невредим, вкъщи го очакваше спасение. Цяла бутилка «Лагавулин». Дори не бе сигурен дали ще си губи времето с разни чаши. Що се отнасяше до болницата, той беше в почивка до шест часа сутринта в понеделник, така че възнамеряваше да се напие и да си остане пиян.
Докато едната му ръка държеше облечения с кожа волан, другата бръкна под копринената риза, търсейки златния кръст отдолу. Обви пръсти около него и изрече молитва.