«Господи, моля те… нека се оправи.»
Не можеше да понесе да изгуби още едно от момичетата си. Не и толкова скоро. Джейн Уиткъм беше умряла преди цяла година… или поне календарът казваше така. Измервано със скръбта му, оттогава бе изминала само минута и половина.
Не искаше отново да преживява същото.
4.
Центърът на Колдуел се състоеше предимно от високи сгради с много прозорци, ала малко от тях можеха да се сравняват с «Комодор». Със своите трийсет етажа, тя беше сред най-високите сгради в бетонната джунгла, а шейсетината апартамента в нея бяха неимоверно луксозни, издържани в мрамор, никелиран хром и дизайнерско какво ли не.
На двайсет и седмия етаж, Джейн обикаляше апартамента на Мани, търсейки признаци на живот… но не откриваше нищо. Буквално. Мястото спокойно можеше да мине за дансинг, толкова беше празно — няколко мебели в хола и огромно легло в голямата спалня.
Това беше всичко.
Това, както и няколко тапицирани с кожа столове край бар-плота в кухнята. Що се отнасяше до стените, единственото, което висеше на тях, беше плазмен телевизор с размерите на рекламен билборд. По дървените подове нямаше килими, а само спортни сакове… и още спортни сакове… и маратонки. Което не означаваше, че е разхвърляно. Нямаше достатъчно неща, за да е разхвърляно.
С нарастваща паника, Джейн влезе в спалнята му и видя половин дузина сини хирургически дрехи, оставени на купчинки по пода, като локвички след дъжд, и… нищо друго. Вратата на дрешника беше отворена и тя надникна вътре…
«По дяволите!»
Комплектът куфари, подредени на пода, се състоеше от малък, среден и голям… и средният го нямаше. Липсваше и един костюм, ако се съдеше по празната закачалка, която висеше между останалите панталони и сака. Беше заминал някъде. Може би за уикенда.
Без особена надежда, тя отново набра номера на болницата и помоли да го потърсят по пейджъра…
В този миг се разнесе сигналът за изчакващо повикване — някой опитваше да се свърже с нея. Джейн погледна екранчето и изруга. Пое си дълбоко дъх и вдигна.
— Здрасти, Ви.
— Нищо?
— Не е в болницата, нито в апартамента си — тихото ръмжене, долетяло от другата страна, още повече засили усещането за безизходица. — Проверих и във фитнеса, докато се качвах насам.
— Проникнах в компютърната система на «Свети Франсис» и видях графика му.
— Къде е?
— Пишеше единствено, че на повикване е Голдбърг. Виж, слънцето залезе. Ще дойда при теб за…
— Не, не… ти остани с Пейн. Елена е страхотна, но мисля, че трябва да си там.
Последва дълга пауза, сякаш Ви бе наясно, че тя се опитва да го задържи настрана.
— Е, къде ще пробваш да го търсиш сега?
Джейн стисна телефона още по-здраво и се зачуди на кого ли трябва да се помоли. На Бог? На неговата майка?
— Не съм сигурна. Но изпратих съобщение на пейджъра му. Всъщност — две.
— Когато го намериш, ми позвъни и ще дойда да ви взема.
— И сама мога да…
— Няма да му сторя нищо, Джейн. Нямам интерес да го разкъсам на парчета.
Да, ама ако се съдеше по студения му тон, Джейн не можеше да не си спомни израза за добрите намерения и пътя към ада… Е, наистина вярваше, че Мани ще живее достатъчно дълго, за да се погрижи за близначката на Ви. Но след това? Имаше някои съмнения… особено ако нещо се объркаше на операционната маса.
— Ще почакам тук още мъничко. Може и да се появи. Или да ми звънне. Ако не го направи, ще измисля нещо друго.
В дългото мълчание, което се възцари, почти й се стори, че усети леден повей откъм слушалката. Нейният партньор беше добър в много неща: в битките, в правенето на любов, във всичко, свързано с компютрите. Но да го принуждават да не прави нищо? Определено не беше силната му страна. Всъщност, гарантирано щеше да го подлуди.
И все пак това, че й няма доверие, я накара да го почувства някак далечен.
— Остани при сестра си, Вишъс — каза тя с равен тон. — Ще се чуем пак.
Мълчание.
— Вишъс, затвори и отиди при нея.
Без да каже нищо повече, той прекъсна връзката.
Докато натискаше бутона за затваряне, Джейн изруга. Секунда по-късно вече набираше друг номер. В мига, в който чу плътния глас, разнесъл се от другата страна, трябваше да избърше една сълза, която при цялата си прозрачна безплътност, беше твърде истинска.
— Бъч — каза дрезгаво. — Нуждая се от помощта ти.
* * *
Когато и последните следи от залеза изчезнаха, заличени от застъпилата на смяна нощ, колата на Мани вече би трябвало да си е вкъщи. Би трябвало да го откара право в Колдуел.
Вместо това Мани се бе озовал в южния край на града, където дърветата бяха високи, а тревните площи бяха далеч повече от асфалта. В което нямаше нищо чудно. Гробищата се нуждаеха от мека земя — не беше като да можеш да напъхаш ковчег в бетона.