Господи… майка му, помисли си внезапно. Дали е знаела?
Вишъс скръсти ръце на гърдите си и Мани се приготви за спор.
— Харесвам белия ти задник — заяви вампирът вместо това. — Ама наистина.
Като се имаше предвид по средата на какво ги беше прекъснал неотдавна кучият му син, думите бяха истинска изненада. Но Мани нямаше намерение да задълбава в това.
— Добре, съгласен съм. Ако Пейн поиска, ще го направя. Ако ли не, аз съм напълно доволен от това, което съм.
— Така е справедливо — заяви Рот.
След това се възцари тишина. Но и какво имаше за казване? Въпросът къде беше (и къде не беше) Пейн тежеше като воденичен камък около шията.
Мани не се беше чувствал по-безпомощен през целия си живот.
— Извинете — обади се неговият полубрат, — ама на мен ми трябва още едно питие.
Той се отдалечи и Мани го видя как минава под пищно украсения свод.
— Знаете ли какво? И на мен няма да ми се отрази зле да ударя още едно.
— Домът ми е на твое разположение — заяви кралят с дълбок глас. — Барът е ей там.
Мани потисна странното желание да се поклони, обзело го изведнъж, и вместо това кимна.
— Благодаря, мой човек.
Когато кралят вдигна ръка, свита в юмрук, Мани удари леко кокалчетата си в неговите, а после кимна на Джейн и съпруга й.
Стаята, в която отиде, беше като най-луксозното помещение за отдих на посетителите на хиподрума. По дяволите, тук имаше дори машина за пуканки.
— Още «Лаг»? — обади се Бъч от другия край.
Мани се обърна и откри, че се взира в един внушителен бар.
— Да, моля.
Подаде чашата си на Бъч. Звукът от наливането на уискито му се стори по-силен от крясък и той се приближи до уредба, която сигурно би могла да озвучи цял стадион. Натисна няколко копчета и намери микс от… гангста рап.
Още малко ръчкане и вече беше в менюто на радиото, търсейки някоя метъл станция. Когато от тонколоните се разнесе «Мъртви спомени» на «Слипнот», той си пое дълбоко дъх.
Нощта. Той просто чакаше спускането на нощта.
— Ето — каза ченгето, появявайки се с чашата уиски. Докато му я подаваше, направи гримаса и кимна по посока на колоните. — Това да не ти харесва?
— Аха.
— Е, ето нещо, по което се различаваме.
В този миг близнакът на Пейн надникна в стаята.
— Какъв е този шум, по дяволите?
Сякаш беше надул Джъстин Бийбър. Мани поклати глава.
— Просто малко музика.
— Щом казваш.
Мани завъртя очи и се оттегли в едно изключително мрачно и опасно кътче на ума си. Истината бе, че в момента не можеше да направи нищо за своята жена и това го изпълваше с желание да нарани някого. А фактът, че във вените му може би тече и вампирска кръв, бе последното, което би искал да научи в ден като този.
Божичко, чувстваше се неописуемо зле.
— На някой да му се играе билярд? — вцепенено подхвърли той.
— И още как.
— Абсолютно.
Джейн се приближи и го прегърна бързо.
— Бройте и мен.
Май той не беше единственият, който отчаяно искаше да отвлече вниманието си с нещо.
55.
Приседнала върху нещо меко, с ръце в скута си, Пейн предположи, че се намира в кола, заради лекото вибриране, много подобно на онова, което бе усещала, докато се возеше в поршето на Мануел. Не можеше обаче да види дали наистина е така, защото точно както войникът на Блъдлетър беше предупредил, очите й бяха завързани. Само че миризмата му долиташе точно до нея, така че някой друг трябва да шофираше.
Нищо не й се бе случило през часовете между сблъсъка им с водача, притиснала колене до гърдите си, и с двата пистолета до себе си. Никой обаче не я беше обезпокоил, така че след известно време тя бе престанала да настръхва и при най-слабия звук над себе си и се бе поотпуснала малко.
Постепенно мислите за Мануел бяха погълнали по-голямата част от вниманието й; отново и отново прехвърляше сцени от прекалено краткото време, което бяха прекарали заедно, докато сърцето не я бе заболяло. Преди да усети как е минал денят, предводителят се бе появил и я беше попитал дали иска да хапне нещо, преди да потеглят.
Не, не искаше.
След това беше завързал очите й с бяла кърпа… толкова чиста и красива, че Пейн се бе зачудила откъде ли я има, а после я бе уловил здраво над лакътя и бавно я бе повел по стълбите, по които я бе свалил на ръце по-рано.
Трудно й беше да прецени от колко време бяха в колата. Двайсет минути? Половин час?
— Тук — нареди предводителят най-сетне.
След неговата заповед, онова, в което се возеха, намали скоростта и спря. После се отвори врата и Пейн почувства свеж, хладен въздух, докато й помагаха да слезе, придържайки я за лакътя. Вратата се затвори, а после се чу звук от удар, сякаш някой беше потропал с юмрук по превозното средство.