Е, всъщност можеше — наричаше се мавзолей.
Гробището «Пайн Гроув» беше отворено до десет часа вечерта. Масивната му метална порта зееше широко, безброй улични лампи от ковано желязо грееха с масленожълта светлина из лабиринта от алеи. Мани свърна надясно и ксеноновите фарове на поршето осветиха ширналите се зелени площи.
Мястото, което го зовеше към себе си, всъщност беше като сигнален фар, който не обозначава нищо. Под гранитния надгробен камък не почиваше никакво тяло — не бе останало такова. Нямаше и прах, който да бъде прибран в урна… или поне не такъв, за който човек да е сигурен, че не е от станало на пепел ауди.
След около половин километър непрестанни завои, Мани свали крак от газта и остави колата да спре плавно. Като че ли беше сам в цялото гробище и това му харесваше. Нямаше нужда от публика.
Когато слезе, хладният въздух не можа да проясни главата му, но за сметка на това поне дробовете му имаха нещо за правене, докато крачеше по тревата, вдишвайки дълбоко. Внимаваше да не настъпва гробовете — вярно, мъртвите нямаше да разберат, че е навлязъл във въздушното им пространство, но му се струваше по-почтително да постъпи така. Най-сетне стигна до гроба на Джейн и спря пред онова, което не бе останало от нея, така да се каже. В далечината се разнесе свирка на влак — глух, жаловит звук, толкова архивен, че Мани се почувства сякаш се намира в някой от онези филми, които никога не би изтърпял дори вкъщи, още по-малко пък би отишъл да гледа на кино.
— По дяволите, Джейн.
Приведе се напред и прокара пръсти по неравния ръб на камъка. Именно той го беше избрал — наситеночерен, защото знаеше, че тя не би искала нищо бледо или пастелно. Надписът също беше простичък и изчистен — само нейното име, датите и едно-единствено изречение: «Почивай в мир».
Да. Направо заслужаваше шестица за оригиналност.
Спомни си точно къде се намираше, когато разбра, че тя е мъртва — в болницата, естествено. Беше в края на особено дълго денонощие, започнало с коляното на един хокеист и завършило с впечатляваща реконструкция на рамо, благодарение на някакъв наркоман, решил да се опита да полети.
Когато излезе от операционната, откри Голдбърг да го чака край мивките. Един поглед към пребледнялото като платно лице на колегата му го бе накарал да се вцепени, както си сваляше хирургическата маска. Тя остана да виси като лигавник под брадичката му, докато той настояваше да узнае какво, по дяволите, не беше наред… като през цялото време си мислеше, че става дума за верижна катастрофа на магистралата, паднал самолет или пожар в някой хотел. Нещо, което можеше да се нарече обществена трагедия.
Само че когато погледна над рамото на Голдбърг, видя пет сестри и трима лекари, които до един бяха в същото състояние на шок… но никой от тях не се бе разбързал да събира останалите от екипа или да подготвя операционни зали.
Ясно. Наистина беше обществена трагедия. Само дето засягаше тяхното малко общество.
— Кой? — настоя да узнае.
Голдбърг бе хвърлил поглед към подкреплението зад себе си и тогава Мани се бе досетил. И все пак, макар че вътрешностите му се бяха вледенили, той бе останал вкопчен в отчаяната надежда, че името, което ще излезе от устата на хирурга, ще е всяко друго, но не и…
— Джейн. Автомобилна злополука.
— Кога ще я докарат? — бе попитал Мани, без да трепне.
— Няма да я докарат.
Този път Мани не бе казал нищо. Просто бе дръпнал маската от лицето си, смачкал я бе на топка и я бе метнал в най-близкото кошче.
Докато минаваше покрай Голдбърг, колегата му бе отворил уста.
— Нито дума — отсякъл бе Мани. — Нито. Дума.
Останалите от екипа се бяха запрепъвали трескаво, за да му направят път, разделяйки се като парче плат, разкъсано надве.
Върнал се в настоящето, Мани не можеше да си спомни къде бе отишъл след това, нито какво бе направил. Независимо колко пъти преживяваше онази нощ в главата си, тази част си оставаше бяло петно. По някое време все пак трябва да се бе добрал до апартамента си, тъй като два дни по-късно се бе събудил там, все още облечен в окървавените дрехи, с които беше оперирал.
Една от многото потресаващи иронии на случилото се бе това, че Джейн бе спасила толкова много хора, пострадали в тежки автомобилни катастрофи. Мисълта, че самата тя бе загинала по този начин, му се струваше отмъщението на Мрачния жътвар, задето бе измъкнала толкова много души от костеливите пръсти на смъртта.