— Мисли ли четеш?
— Аха. Такъв съм си аз.
Ви се наведе на една страна и изтръска цигарата си в кошчето.
— Е, кажи ми какво си мисля тогава?
— Сигурен ли си, че искаш да се разпсувам толкова близо до сестра ти? — Ви се изсмя и Бъч се загледа в профила му. Татуировките около окото му изглеждаха особено заплашително, като се имаше предвид властната аура, която го обгръщаше.
— Вярвай ми, не искаш да взема да гадая на глас, Ви — меко продължи Бъч.
— Хайде де, пробвай.
Това означаваше, че Ви има нужда да поговорят, но в типично свой стил, беше прекалено голям темерут, за да го признае просто така. Открай време не беше по приказките, но напоследък все пак беше малко по-добре. Преди изобщо не би отворил вратата.
— Помолила те е да се погрижиш за нея, ако операцията не успее, нали? — каза Бъч, изричайки на глас онова, от което най-много се боеше. — И нямам предвид медицински грижи.
Отговорът на Ви беше издишване, което продължи поне с петнайсет минути повече от цяла вечност.
— Какво ще направиш? — попита Бъч, макар да знаеше отговора.
— Няма да се поколебая.
«Нищо, че това ще ме довърши» си остана неизречено. Шибан живот. Понякога ситуациите, в които поставяше хората, бяха прекалено жестоки.
Бъч затвори очи и облегна глава на стената. За вампирите семейството беше всичко. Техните шелани. Братята, рамо до рамо с които се биеха. Онези, в чиито вени течеше същата кръв… това бе целият им свят. Което означаваше, че докато Ви страдаше, и той, и всички други от Братството страдаха заедно с него.
— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — Бъч погледна към затворената врата. — Доктор Джейн ще намери онзи тип. Тя е като булдог…
— Знаеш ли какво ме осени преди около десетина минути?
— Какво?
— Че дори да не беше посред бял ден, тя пак би поискала да отиде да го потърси сама.
«Много ясно», помисли си Бъч, усетил миризмата на обвързване, лъхаща от приятеля му. Джейн и онзи хирург са били близки в продължение на години, така че ако щеше да го убеждава, по-добре бе да го направи насаме… при положение че успееше да стигне по-далеч от въпроса за завръщането й от мъртвите. Освен това Ви беше вампир. Ехо? Сякаш им трябваше допълнително да утежняват положението.
И като стана дума за това, добре би било ако хирургът се окажеше висок около метър и шейсет, кривоглед и с косми по гърба. Грозотата би била най-добрият им съюзник, ако същината на Ви на обвързан мъжки вампир се беше пробудила.
— Не се засягай — измърмори Бъч, — ама можеш ли да я виниш?
— Става въпрос за моята близначка — Вишъс прокара пръсти през черната си коса. — По дяволите, Бъч… моята сестра.
Бъч знаеше твърде добре какво е да изгубиш сестра, така че му беше ясно какво изпитва приятелят му. И нямаше намерение да се отдели от него. Двамата с Джейн бяха единствените, които изобщо имаха някакъв шанс да озаптят Вишъс, когато започнеше да излиза от релсите. А Джейн щеше да си има предостатъчно работа с онзи хирург и пациентката си…
В този миг телефонът на Ви иззвъня и накара и двамата да подскочат, ала Вишъс се съвзе пръв и го поднесе към ухото си, преди да беше иззвънял за втори път.
— Да? Така ли? Благодаря… мамка му… да. Да. Ще ви чакам в гаража. Добре.
Последва кратка пауза, в която Ви погледна за миг към Бъч, сякаш му се щеше да е сам.
Обзет от желание да се изпари, Бъч сведе поглед към обувките си на «Диор». Ви не бе от онези, които си падат по публичните демонстрации на привързаност, нито пък имаше навика да говори лични неща на Джейн, когато наблизо имаше други. Обаче Бъч не беше чистокръвен вампир, така че не можеше да се дематериализира, а нямаше и къде да отиде.
След едно набързо смотолевено «чао», Ви дръпна силно от цигарата си, а когато издиша дима, измърмори:
— Вече можеш да престанеш да се преструваш, че не си до мен.
— Радвам се. Никак не ми се удава.
— Не е твоя вината, че заемаш място.
— Значи го е намерила? — Ви кимна и Бъч стана адски сериозен. — Обещай ми нещо.
— Какво?
— Че няма да убиеш хирурга — Бъч знаеше точно какво е усещането да се препънеш и да пропаднеш надолу в заешката дупка на вампирския свят, също като Алиса в Страната на чудесата. В неговия случай всичко се бе наместило някак си, но с този Манело? — Вината не е негова, нито пък всичко това е негов проблем.
Ви метна угарката от цигарата си в кошчето за боклук и погледна приятеля си с диамантени очи, ледени като арктическа нощ.
— Ще видим как ще се развият нещата, ченге.
С тези думи той се завъртя и се върна в стаята, където беше сестра му.