Е, копелето поне беше честно, помисли си Бъч, изругавайки.
На Мани определено не му беше приятно друг да кара поршето му. Всъщност, ако не се броеше механикът му, никой друг не го правеше.
Ала тази вечер той разреши на Джейн да седне зад кормилото, първо, защото тя беше добър шофьор и можеше да сменя скоростите, без да задави двигателя, второ, защото го беше уверила, че единственият начин да отидат там, където искаше да го отведе, бе тя да кара, и трето, защото той все още не се беше съвзел от факта, че бе видял как някой, когото бе погребал, изскача от храстите, за да си поприказват, сякаш нищо не се бе случило.
Така че може би не бе чак толкова добра идея да управлява тежка машина, която се движеше със сто и десет километра в час.
Просто все още не можеше да повярва, че седи до нея в колата си и двамата се носят на север. Разбира се, че се беше съгласил. Открай време не можеше да отказва на жени в беда… и освен това беше хирург, пристрастен към това да върти скалпела.
Така де.
Въпреки това имаше много въпроси. И голяма доза гняв. Вярно, искаше му се да постигне някакво състояние на покой, светлина и всичките онези сладникави измишльотини, но не беше като наистина да очакваше това да стане. Което си беше направо ирония. Колко пъти се беше взирал в тавана нощем, сгушен в леглото с новата си любов на име «Лагавулин», молейки се да стане някакво чудо и Джейн да се върне!
Мани погледна профила й. В светлината на таблото тя изглеждаше все така умна. Все така силна. Все така точно неговият тип жена.
Само че това нямаше да се случи. Вече не. Дори ако оставеше настрана цялата история с лъжата покрай смъртта й, на лявата си ръка тя носеше металносив пръстен.
— Омъжила си се — отбеляза той.
Джейн продължи да шофира, без да го поглежда.
— Да. Омъжих се.
Главоболието, което го бе стиснало в мига, в който я бе видял да се появява, начаса се усили. Ала едновременно с това подмолни спомени се завихриха под повърхността на съзнанието му, предизвикваха го и му нашепваха да продължи да разпитва, докато не научи всичко.
Не, трябваше да сложи край на това, преди да е получил аневризъм от напрежението. Пък и нямаше да стигне доникъде по този начин. Колкото и да се опитваше, не можеше да се добере до онова, което усещаше, че е там вътре в главата му, а имаше чувството, че може да си нанесе трайна вреда, ако продължи да се рови.
Погледна през прозореца и видя клонести борове и напъпили дъбове да се възправят в лунната светлина. Докато те се отдалечаваха все повече от задушаващата примка на гъстонаселения град, гората, която се издигаше около Колдуел, постепенно се сгъстяваше.
— Ти умря тук — мрачно отбеляза Мани. — Или поне се престори.
Някакъв моторист се бе натъкнал на аудито й между дърветата край една отсечка от пътя. Но така и не бяха намерили тялото й… и то не заради огъня, както се оказваше.
Джейн се прокашля.
— Имам чувството, че единственото, което мога да ти предложа в отговор, е «Съжалявам». И това е отвратително.
— Е, и за мен не е най-приятното изживяване.
Мълчание. Страшно много мълчание. Само че той нямаше намерение да продължи да разпитва, когато единственото, което получаваше в отговор, беше «Съжалявам».
— Ще ми се да можех да ти кажа — рязко заяви тя. — С теб ми беше най-трудно да се разделя.
— Но работата си не си зарязала, нали? Все още работиш като хирург?
— Така е.
— Какъв е съпругът ти?
Тя потръпна.
— Ще се запознаеш с него.
Страхотно. Направо върхът.
Джейн намали скоростта и направи десен завой, излизайки на един… черен път. Това пък какво беше, по дяволите?
— За твое сведение — измърмори той, — тази кола е направена за писти, не за третокласни пътища.
— Не можем да стигнем от другаде.
«Да стигнем къде?», зачуди се Мани.
— Длъжница си ми за това.
— Знам. Ти си единственият, който може да я спаси.
Мани я стрелна с поглед.
— Не спомена, че става дума за жена.
— Има ли някакво значение?
— Като се има предвид колко неща не знам, всяка подробност има значение.
Едва десетина метра по-късно минаха през първата от безброй локви, които сякаш бяха дълбоки като езера. Докато поршето разпръскваше водата, Мани почти можеше да усети драскотините, които плъзваха по нежното тяло на колата.
— Майната й на пациентката — процеди той. — Искам да ми платиш за това, което правиш с колата ми.
Джейн се засмя тихичко и от това гърдите на Мани се свиха. О, я стига. Сякаш някога изобщо са били двойка. Вярно, тя го бе привличала. И то как. Освен това се бяха целунали. Веднъж. Но нищо повече.