А сега тя беше омъжена. Да не говорим пък за шибаното завръщане от мъртвите.
Исусе, ама че живот беше неговият. От друга страна, можеше да е просто сън… което го ободри, защото би означавало, че и Глори не беше паднала.
— Още не си ми казала за каква травма става въпрос.
— Счупен гръбначен стълб. Между шести и седми гръден прешлен. Никаква чувствителност от кръста надолу.
— По дяволите, Джейн… това е адски сложно.
— Сега вече знаеш защо толкова се нуждая от теб.
След около пет минути стигнаха до порта, която сякаш беше от времето на Пуническите войни и висеше под най-причудлив ъгъл. Беше неимоверно ръждясала, а оградата, насред която се издигаше, изобщо не си струваше да се споменава. Висока не повече от метър и осемдесет, тя бе направена от бодлива тел за добитък и определено беше видяла по-добри дни. Въпреки това, шибаното нещо се отвори съвсем гладко. А когато влязоха, Мани забеляза първите видеокамери.
Докато пъплеха едва-едва, сякаш от нищото започна да се стеле причудлива мъгла, която забули цялото място, така че Мани не виждаше на повече от трийсетина сантиметра пред колата. За бога, сякаш бяха попаднали в епизод на «Скуби Ду».
Освен това имаше някаква странна прогресия. Следващата порта беше в малко по-добро състояние, тази след нея бе още по-нова, а четвъртата изглеждаше направена преди не повече от година.
Последната порта, през която минаха, сякаш беше тук едва от вчера… и докарана направо от затвора «Алкатраз». Беше висока близо осем метра и цялата покрита с предупреждения за високо напрежение. Ами стената, насред която се издигаше? Тя можеше да спре не просто стадо крави, ами динозаври, а зад бетонната замазка несъмнено се криеха поне трийсет (ако не и шейсет) сантиметра солиден камък.
Мани завъртя глава, за да погледне Джейн, когато минаха през портата и се заспускаха в тунел, пред който спокойно можеше да има табела «Холанд» или «Линкълн»*. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-настойчив ставаше въпросът, който го измъчваше от мига, в който я видя — защо бе симулирала смъртта си? Защо бе хвърлила в такъв хаос и неговия живот, и този на всички, с които бе работила в болницата? Никога не е била жестока, нито склонна към лъжи, нямаше и финансови проблеми, нито пък нещо, от което да се опитва да избяга.
[* Големи нюйоркски тунели. — Бел.прев.]
И тогава разбра, без тя да е казала и дума.
Американското правителство.
Място като това, с подобни мерки за сигурност… скрито близо до град, който бе достатъчно голям, но все пак не така огромен като Ню Йорк, Лос Анджелис или Чикаго. Трябва да беше правителството. Кой друг можеше да си позволи нещо такова?
И коя, по дяволите, бе жената, която се очакваше да излекува?
Тунелът свърши в обикновен на вид подземен паркинг, с обичайните колони и боядисани в жълто правоъгълници… ала макар да изглеждаше доста голямо, мястото беше празно, ако не се брояха няколко невзрачни пикапа със затъмнени стъкла и един малък автобус, чиито прозорци също бяха затъмнени.
Още преди Джейн да беше паркирала поршето, една стоманена врата се отвори и…
Мани едва бе погледнал към огромния мъж, който прекрачи прага, и главата му сякаш избухна. Болката зад очите му стана толкова силна, че той буквално се свлече в седалката; ръцете му се отпуснаха покрай тялото, а лицето му се разкриви в агония.
Джейн му каза нещо. Вратата от нейната страна се отвори. А после и тази откъм него се открехна. Посрещна го сух въздух с далечен мирис на пръст… в който се долавяше и още нещо. Одеколон. Дървесна миризма, която беше едновременно скъпа и приятна, ала в същото време го изпълваше с необяснимото желание да се махне от нея.
Мани се насили да повдигне клепачи. Зрението му беше замъглено, но направо беше за учудване какво можеше да изтръгне от спомените си човек, когато се налага… И докато мъжът пред него идваше на фокус, Мани установи, че се взира в копелето с козя брадичка, което…
Заля го нова вълна разкъсваща болка, очите му се извъртяха нагоре и той едва не повърна.
— Трябва да освободиш спомените му — чу да казва Джейн.
След това последва разговор, в който гласът на някогашната му колежка се смесваше с плътния тон на мъжа с татуировката на слепоочието.
— Това го убива…
— Твърде опасно е…
— Как, по дяволите, ще оперира в това състояние?
Възцари се дълго мълчание. А после болката изведнъж изчезна, като воал, който някой бе отметнал назад. За миг цялото напрежение се стопи… и на негово място в ума му нахлуха спомени.
Пациентът на Джейн. От «Свети Франсис». Мъжът с козята брадичка и… шесткамерното сърце. Онзи, който се бе появил в кабинета му и бе прибрал файловете за сърдечната си аномалия.