И макар че в това нямаше никакъв смисъл, убеждението бе толкова силно, че той изобщо не го постави под съмнение.
— Ти ли си лечителят? — попита тя с нисък глас, от който сърцето му спря за миг. — Заради мен… ли си тук?
Имаше силен — и прекрасен — акцент и звучеше леко изненадана.
— Да — Мани свали сакото си и го метна в ъгъла, без да го е грижа къде ще падне. — Тук съм заради теб.
Докато той се приближаваше, поразяващите й леденобели очи овлажняха.
— Краката ми… имам чувството, че ги движа, ала подозирам, че не помръдват.
— Болят ли те?
— Да.
Фантомна болка*. Не беше учудващо. Мани спря до нея и погледна към завитото й с чаршаф тяло.
[* Усещане за болка в ампутиран или изгубил чувствителност крайник. — Бел.прев.]
Беше висока. Трябва да имаше поне метър и осемдесет. Стройна и силна.
«Истински боец», помисли си Мани, докато преценяваше коравите мускули на ръцете й.
И това, че някой като нея бе изгубил подвижността на тялото си, направо спираше дъха му. Дори за онези, които прекарват живота си, изтегнати на дивана пред телевизора, да бъдат приковани към инвалидна количка беше гадно, но за някого като нея беше направо смъртна присъда.
Мани посегна, за да вземе ръката й в своята… и в мига, в който я докосна, през тялото му сякаш премина електричество, като че тя бе контактът за вътрешния му щепсел.
— Ще се погрижа за теб — каза, приковавайки поглед в нейния. — Искам да ми вярваш.
Тя преглътна мъчително и една кристална сълза се търкулна по слепоочието й. Инстинктивно, Мани посегна и я спря с върха на пръста си…
Ръмженето, разнесло се откъм вратата, предвещаваше побой по-сигурно от всякаква заплаха. Само дето, когато се обърна към типа с козята брадичка, Мани изпитваше единствено желание да изръмжи в отговор. В което също нямаше смисъл. Без да пуска ръката на пациентката си, той излая на Джейн:
— Изкарай това нещастно копеле от операционната ми. И ми покажи проклетите снимки. Веднага.
Щеше да спаси тази жена, дори това да му струваше живота. А ако се съдеше по омразата, която гореше в очите на типа с козята брадичка… ами, нищо чудно да се стигнеше дотам.
6.
Куин беше излязъл сам. За първи път в живота си.
Което, като се замислеше, си беше направо статистическа невъзможност. Беше прекарал толкова много нощи като се биеше, пиеше и правеше секс във и около клубовете на Колдуел, че поне един-два пъти все трябва да му се е случило да е бил сам. Но не. Когато влезе в «Желязната маска», за първи път не беше заедно с двамата си «съучастници».
Само че сега нещата бяха различни. Времената се бяха променили. Приятелите му — също.
Джон Матю беше щастливо обвързан, така че когато не беше дежурен (като тази вечер), си оставаше вкъщи при Хекс, своята шелан, и се опитваше да види точно колко може да издържи леглото им. Вярно, Куин може и да беше неговият аструкс нотрум, обаче Хекс беше симпат убиец, така че бе повече от способна да се грижи за безопасността на своя мъж, а и имението на Братството беше същинска крепост, в която не би могъл да проникне дори отряд на спецчастите. Така че двамата с Джон се бяха разбрали… без да го обявяват на всеослушание.
А що се отнася до Блей…
Куин нямаше намерение да мисли за най-добрия си приятел. Не. Ни най-малко.
Той включи на автопилот за забивки и започна да оглежда посетителите на заведението. Имаше една-единствена причина да идва тук… и тя бе същата, довела и останалите готи. Не търсеше романтична връзка. Нито дори малко близост. Ставаше въпрос единствено и само за секс, а когато той свършеше, следваше просто: «Благодаря, госпожо (или господине — в зависимост от настроението му), аз бях дотук». Защото после щеше да има нужда и от друг. Или дори — други.
И тази нощ нямаше начин един път да му е достатъчен. Направо му идеше да си смъкне кожата, толкова отчаяно тялото му се нуждаеше от освобождаване. Човече, открай време си падаше по чукането, но през последните няколко дни либидото му се беше превърнало в истински звяр…
Можеше ли изобщо да се каже, че Блей все още беше най-добрият му приятел?
Куин поспря и се огледа за някоя стена, в която да си удари главата. За бога, да не беше на пет години! Порасналите вампири нямаха «най-добри приятели». Не се нуждаеха от такива. Особено ако въпросният вампир чукаше някой друг. По цял ден. Всеки ден.
Куин се приближи до бара.
— «Херадура». Двойна. И нека да е «Селекшън Сюприма».
Зад плътния молив и изкуствените мигли очите на жената блеснаха.