— Това като за начало ли ще е?
— Аха.
Ако се съдеше по начина, по който тя прокара ръка по плоския корем и бедрото си, Куин очевидно би могъл да си поръча и нея. Подаде й кредитната си карта и тя я пое, като разлюля гърди пред него и се наведе толкова напред, сякаш се опитваше да вдигне нещо от пода със зърната си.
— Веднага ще ти донеса питието.
Каква изненада.
— Чудесно.
Тя се отдалечи, полюшвайки бедра, но всъщност си губеше времето — изобщо не беше онова, което Куин търсеше за тази вечер. Ама ни най-малко. Първо, не беше от правилния пол. И второ, той нямаше намерение да си избере някого с тъмна коса. Всъщност, и сам не можеше да повярва какво иска.
Да си далтонист си има своите недостатъци, но когато носиш единствено черни дрехи и работиш през нощта, през по-голямата част от времето това не е проблем. Пък и очите му бяха толкова чувствителни, когато ставаше дума за различните отсенки на сивото, че той буквално различаваше «цветове» — беше просто въпрос на наситеност. Например, можеше да разпознае блондинките в заведението. Да различи чернокосите от онези с кестенява коса. Вярно, можеше да се заблуди с онези шибани идиотки, които си боядисваха косата, ала обикновено усещаше, че нещо не е наред, защото оттенъкът на кожата им никога не пасваше.
— Заповядай — каза барманката.
Куин се пресегна, вдигна малката чашка и я изпразни, а после я остави обратно на бара.
— Защо не опитаме същото още един-два пъти?
— Веднага — тя отново навря едрите си гърди в лицето му, без съмнение — с надеждата той да ги опита. — Ти си моят клиент номер едно. Защото очевидно не се плашиш от пиене.
Аха. Сякаш способността да обърнеш двойна доза текила на един дъх беше нещо забележително. Господи, при мисълта, че някой с подобна ценностна система има правото да гласува, отново му се прииска да заблъска глава в някоя стена.
Човеците бяха направо жалки.
Макар че, помисли си той, когато се обърна и обходи тълпата с поглед, може би нямаше да е лошо да поукроти топката на гадното си отношение. Тази вечер самият той също бе доволно жалък. Особено когато в ъгъла забеляза двама мъже, притиснати толкова плътно, че ги разделяха единствено кожените им панталони. Естествено, единият от тях беше рус. Досущ като братовчед му. Както можеше да се очаква, пред очите му начаса се заредиха най-различни хипотетични сценарии, включващи Блей и Сакстън — като стадо коне, отприщени на моравата на съзнанието му, оплесквайки я цялата с отпечатъци от копита и конски фъшкии.
Само дето те изобщо не бяха хипотетични, нали? В края на всяка нощ, след Последното хранене, когато всички в имението на Братството ставаха от масата и се разотиваха, за да си вършат своята работа, Блей и Сакстън дискретно се отправяха към голямото стълбище, поемаха по коридора на горния етаж и изчезваха в спалните си.
Никога не се държаха за ръце. Никога не се целуваха пред другите. Не си разменяха страстни погледи скришом. Но нали Блей беше джентълмен. А Сакстън, изисканата му курва, го биваше да се преструва.
Да, братовчед му си беше истинска курва…
«Не, не е», изтъкна едно тъничко гласче. «Ти просто го мразиш, защото чука твоето момче.»
— Той не е моето момче.
— Какво каза?
Куин хвърли яростен поглед към онзи, който се бе обадил… и побърза да укроти топката. Бинго!
До него бе застанал мъж, около метър и осемдесет, със страхотна коса, хубаво лице и невероятни устни. Дрехите му не бяха чак толкова готически, но все пак на бедрото му имаше някакви вериги, както и две халки в едното ухо. Ала онова, което реши въпроса, беше цветът на косата му.
— Говорех си сам — промърмори Куин.
— А! И аз често го правя — мъжът се усмихна за миг и отново насочи вниманието си към…
— Какво пиеш? — попита Куин.
Мъжът вдигна полупразна чаша.
— Водка с тоник. Не понасям плодовите гадости.
— Нито пък аз. Текила. Чиста.
— «Патрон»?
— Никога. Само «Херадура».
— А! — типът се обърна и се загледа в тълпата. — Падаш си по истинските неща.
— Аха.
Куин искаше да попита господин Водка с тоник дали оглежда мадамите или мъжете, но си замълча. Човече, косата му беше страхотна. Гъста. Леко начупена по краищата.
— Търсиш ли някого специално?
— Може би. А ти?
— Определено.
Типът се засмя.
— Пълно е с готини жени. Изборът си го бива.
Мамка му. Ама че късмет — оказа се хетеро. От друга страна, защо да не споделят нещо и да видят как ще се развият нещата. Мъжът се приведе и му протегна ръка.
— Казвам се…
Погледите им се срещнаха и той така и не довърши, но това нямаше значение. Куин изобщо не го бе грижа за името му.