— Иска да я премести.
След един дълъг миг, в който примигваше като крава, Ви тръсна глава, сигурен, че не е разбрал нещо. — Моля?
— В «Свети Франсис».
— За нищо на света!
— Вишъс…
— Това е човешка болница!
— Ви…
— Да не си полудяла…
В този миг шибаният хирург излезе в коридора и има доблестта (или пък лудостта) да се опълчи на Ви:
— Не мога да я оперирам тук. Да не искаш собственоръчно да се погрижа завинаги да остане парализирана? Използвай шибаната си глава — трябва ми ядрено-магнитен резонанс, микроскопи, оборудване и персонал, все неща, с които не разполагате. Нямаме време, а и тя не може да бъде преместена много надалеч… освен това, ако работите за правителството, много лесно ще потулите болничния й картон и ще се погрижите пресата да не надуши нищо, а и с моя помощ няма да изтече никаква информация.
Правителството? Какво, по… Всъщност, все тая.
— Тя няма да ходи в някаква си човешка болница. Точка по въпроса.
Хирургът се понамръщи при думата «човешка», но не задълба по въпроса.
— Тогава няма да оперирам…
Ви се нахвърли върху него. Стана за части от секундата. В един миг той беше здраво стъпил на тежките си ботуши, а в следващия вече беше полетял във въздуха… поне докато не се блъсна в добрия чичко доктор и не го залепи за бетонната стена.
— Влизай там и започвай да режеш — изръмжа той.
Човекът едва успяваше да диша, ала недостигът на кислород не му попречи да се опъне на Ви. Срещна погледа му, без да трепне и тъй като не можеше да говори, устните му оформиха беззвучно: «Няма. Да. Го. Направя.»
— Пусни го, Ви. И го остави да я отведе, където трябва.
При гласа на Рот, прорязал изпълнения с напрежение въздух, желанието на Ви да изпепелява стана почти неустоимо. Сякаш им трябваше още един зяпач. Да не говорим пък за такъв, дето раздаваше шибани заповеди.
Ви стисна яката на хирурга, сякаш беше торба за боклук.
— Няма да я местиш никъде…
Ръката, поставена върху рамото му, беше тежка, а разнеслият се глас — остър като кама.
— Не ти заповядаш тук. Отговорността за нея е моя, не твоя.
Рот едва ли можеше да каже нещо по не на място. По толкова много причини.
— Във вените ни тече една и съща кръв — изръмжа Ви.
— А аз съм този, заради когото е в това състояние. А на всичкото отгоре съм и шибаният ти крал, така че ще правиш каквото ти наредя, Вишъс.
Миг преди да бе казал и направил нещо, за което да съжалява, трезвите думи на Джейн достигнаха съзнанието му:
— Ви, в този момент проблемът си ти. Не състоянието на сестра ти, нито решението на Мани. Трябва да се отдръпнеш, да проясниш ума си; да помислиш, а не да реагираш инстинктивно. Аз ще бъда с нея през цялото време, а Бъч ще дойде с мен, нали?
— Абсолютно — отвърна ченгето. — Ще вземем и Рейдж. Нито за миг няма да я оставим сама.
Мъртвешка тишина. По време на която разумът на Ви се бореше за контрол… а човекът отказваше да бъде сплашен. Въпреки че само едно пронизване в сърцето го делеше от това да се озове в ковчег, кучият му син продължаваше да го гледа свирепо.
Исусе, почти можеше да изпита уважение към него заради това.
Ръката на Джейн, легнала върху неговата, изобщо не беше като тази на Рот. Нейният допир беше лек, успокояващ, внимателен.
— Прекарах години в тази болница. Познавам всички кабинети, всички служители, цялото оборудване. Познавам всеки сантиметър като петте си пръста. Двамата с Мани ще работим заедно и ще се погрижим тя да влезе и да излезе оттам възможно най-бързо… както и да бъде защитена. Като шеф на «Хирургия» Мани може да прави каквото си поиска, а аз ще бъда с нея през цялото време…
Джейн продължи да говори, ала Ви не чу нищо повече, тъй като внезапно го връхлетя видение, уловено сякаш с антена. С кристална яснота пред очите му изникна образът на сестра му — възседнала кон, тя препускаше в галоп покрай една гора. Яздеше без седло и юзди, а косата й се развяваше зад нея на лунната светлина.
Смееше се. С пълна и всепоглъщаща радост. Беше свободна.
През целия си живот беше виждал картини от бъдещето… затова сега веднага разбра, че тази не беше от тях. Виденията му бяха преди всичко за смърт — тази на братята и на Рот, както и на техните шелани и деца. Да знае как тези около него ще умрат, бе част от причините за сдържаността му и именно на това се дължеше лудостта му — знаеше единствено начина, но не и часа на смъртта, така че не можеше да стори нищо, за да я предотврати.
Затова онова, което виждаше сега, не беше бъдещето. А това, което искаше за близначката си, която бе открил твърде късно и която може би щеше да изгуби твърде бързо.