«Ви, в този миг проблемът си ти.»
Тъй като си нямаше доверие да говори с когото и да било от тях, той пусна лекаря и се отдръпна. Човекът си пое дъх, а Ви впери поглед право в Джейн.
— Не мога да я изгубя — изрече немощно, въпреки че наоколо имаше свидетели.
— Знам. Ще бъда до нея през цялото време. Имай ми доверие.
Ви притвори очи за миг. И той, и неговата шелан бяха страшно добри в това, което правеха. Отдадени на работата си, те съществуваха в паралелни светове, които си бяха създали сами и върху които бяха насочили цялото си внимание: за него това бяха битките, за нея — медицината.
Така че думите й бяха равнозначни на това Ви да й обещае, че ще убие някого заради нея.
— Добре — дрезгаво каза той. — Но ми дайте една минутка.
Докато вървеше към леглото на близначката си, ясно си даваше сметка, че това може би е последният път, когато говори с нея. Също като хората, вампирите можеха да умрат по време на операция. И то се случваше.
Тя изглеждаше още по-зле от преди, както лежеше напълно неподвижна, очите й — не просто затворени, а плътно стиснати, сякаш изпитваше болка. Мамка му, Джейн имаше право — той беше този, който бавеше нещата. Не шибаният хирург.
— Пейн.
Клепачите й се повдигнаха бавно, все едно бяха тежки като греди.
— Братко мой.
— Отиваш в човешка болница — тя кимна, а Вишъс с ужас видя, че кожата й е толкова бяла, колкото и чаршафът. — Ще те оперира там.
Тя кимна отново. Устните й се разтвориха и дъхът й излезе накъсано, сякаш й беше трудно да диша.
— Това е за добро.
Господи… а сега какво? Дали не трябваше да й каже, че я обича? А то май си беше така… по неговия собствен, прецакан начин.
— Слушай… грижи се за себе си — измърмори той. Страхотно, няма що. Ама че вързан в устата скапаняк. Обаче само това бе в състояние да измисли.
— Ти… също — простена тя.
Сякаш надарена със собствена воля, нормалната му ръка се вдигна и бавно се плъзна върху нейната. Докато я стисваше лекичко, Пейн не помръдна, нито отговори и за миг Вишъс се уплаши, че е пропуснал шанса си, че тя вече си е отишла.
— Пейн.
Клепачите й потрепнаха.
— Да?
Вратата се отвори и Джейн надникна в стаята.
— Трябва да тръгваме.
— Добре.
Ви стисна ръката на сестра си за последен път и забързано излезе от стаята.
Когато се озова в коридора, видя, че междувременно се бе появил и Рейдж, както и Фюри и Зи. Което беше добре. Фюри особено го биваше в хипнотизирането на хора… пък и преди го беше правил в «Свети Франсис».
Ви се приближи до Рот.
— Тя ще пие от теб, нали? Когато се събуди след операцията, ще има нужда да се нахрани, а твоята кръв е най-силната, с която разполагаме.
Докато излагаше искането си по този категоричен начин, навярно трябваше поне малко да го е грижа, че Бет, кралицата, може и да не е във възторг от това, че се налага да дели мъжа си по този начин. Ала каквото себично копеле си беше, изобщо не го интересуваше.
Само че Рот просто кимна.
— Моята шелан първа го предложи.
Ви стисна очи. По дяволите, на това му се казваше достойна жена. Без грешка.
Преди да си тръгне, той погледна за последно своята шелан. Джейн изглеждаше непоклатима като къща, издигната върху скала, лицето и очите излъчваха сила и увереност.
— Нямам думи — дрезгаво промълви той.
— А аз знам точно какво искаш да ми кажеш.
Ви остана така, закован за пода, на метър от нея, мечтаейки си да беше различен мъж. Мечтаейки си… всичко да беше различно.
— Върви — прошепна тя. — Аз се заемам с това.
Ви хвърли поглед към Бъч и когато ченгето кимна, решението беше окончателно взето. Вишъс му кимна в отговор, а после си тръгна от тренировъчния център, прекоси подземния тунел и се върна в Дупката.
Където моментално си даде сметка, че физическата дистанция с нищо не му помагаше. Все още имаше чувството, че се намира насред цялата шибана драма… и определено си нямаше достатъчно доверие, че няма да се върне там, за да «помогне».
Навън. Трябваше да иде някъде и да се махне от всички тях.
Излезе от къщата, отиде на двора… и остана там, неподвижен, без да отива никъде, също като колите, спрели една до друга срещу фонтана.
Докато стоеше там като истукан, някакъв странен шум привлече вниманието му. В началото Ви не можа да разбере откъде идва, но после сведе поглед надолу и видя — ръката му, онази в ръкавицата, трепереше и се блъскаше в бедрото му. Сиянието, което струеше изпод ръба на подплатената с олово кожа, беше толкова силно, че го накара да примижи.