По дяволите. Толкова близо бе до ръба, че спокойно можеше да е вдигнал крак, за да престъпи над него.
Изруга, а после се дематериализира. Отиваше там, където ходеше винаги, когато изпаднеше в това състояние. Не искаше да го прави, нетърпима му бе и мисълта за причината, подтикнала го да излезе в нощта… ала също като Пейн, съдбата му не беше в неговите ръце.
8.
Древната страна
Наши дни
Сънят беше отколешен. Явяваше му се от векове. И все пак образите бяха ясни и свежи като нощта, променила всичко преди цялото това време.
Дълбоко в съня си Кор видя призрака на една жена, изтъкана сякаш от ярост. В студения въздух мъглата се вихреше около белите й одежди, като морска пяна. Щом я зърна да се появява, Кор веднага разбра защо бе излязла от гъстата гора, ала набелязаната й жертва все още не си даваше сметка нито за присъствието й, нито за намеренията й.
Възседнал жребеца си, баща му беше твърде зает да преследва човешката жена.
И едва тогава Блъдлетър видя призрака.
От тук нататък, последователността на събитията беше неизменима, запечатана дълбоко в съзнанието на Кор, като бръчките по челото му. Той извика предупредително и пришпори коня си докато баща му пускаше жената, която беше хванал, и се нахвърляше върху призрака. Кор никога не успяваше да стигне навреме и винаги гледаше с ужас как жената скача високо и поваля баща му на земята.
А след това огънят… пламъците бяха лумнали само за миг, ярки и наситено бели, изпепелили тялото на Блъдлетър за броени мигове. А после вонята на изгоряла плът… Кор се изправи рязко; ръката му притискаше гърдите, дробовете му се издуваха, ала в тях не проникваше въздух.
Забивайки юмруци в купчината одеяла, той се надигна. Адски се радваше, че бе сам в стаята. Никой не трябваше да го вижда в това състояние.
Докато се мъчеше да се върне в настоящето, звукът от дишането му се отразяваше от празните стени и отекваше в стаята, усилен многократно, докато не заприлича на крясък. Кор побърза да запали свещта на пода с помощта на ума си. Това помогна. После се опъна и това обтягане и наместване на костите и мускулите също помогна на ума му. Нуждаеше се от храна. И кръв. И битка.
Чак тогава отново щеше да бъде себе си.
Нахлузи износените кожени дрехи, втъкна един кинжал в колана си и излезе във ветровития коридор. В далечината се разнасяха ниски гласове и дрънчене на калаени съдове — Първото хранене вече се поднасяше в голямата зала на долния етаж.
Замъкът, в който той и шайката му копелета живееха, бе същият, на който се бяха натъкнали в нощта, когато умря баща му. Онзи, който бе надвиснал над сънливото селце, което впоследствие се бе превърнало в прединдустриално селище, а в наши дни бе станало малко градче с около петдесет хиляди жители.
Което, като се има предвид колко широко се бе разпространил Хомо сапиенс, си бе направо нищо работа.
Крепостта им вършеше чудесна работа и то по същите причини, които го бяха привлекли първоначално към това място. Здравите каменни стени и крепостният ров с мост и до днес си бяха на мястото и държаха неканените гости настрана. Към тях се добавяха и измислиците и полуистините, които хвърля ха мрачен покров над земите, дома и другарите му. Всъщност, през последните стотина години Кор и шайката му бяха правили всичко по силите си, за да подхранят глупашките митове за вампирите, като от време на време «витаеха» по пътищата наоколо.
Което не бе особено трудно, когато си убиец и можеш да се дематериализираш, когато си поискаш.
Рядко изкарването на нечий акъл можеше да се осъществи толкова ефективно.
И все пак имаше и проблеми. След като собственоръчно бяха изтребили почти всички лесъри в Стария свят, бяха принудени да намират други начини да поддържат уменията си на убийци. За щастие, хората бяха попълнили внезапно появилата се празнина, макар че Кор и братята му трябваше да внимават истинската им самоличност да си остане в тайна.
И тук се намесваше човешкият стремеж към отмъщение.
Хората имаха една-единствена достойна за възхищение черта и това беше яростта им към онези сред тях, които извършваха зверства. Кор и копелетата му избираха да преследват единствено изнасилвачи, педофили и убийци, и в замяна към техните «престъпления» биваше проявявана доста по-голяма търпимост. Знаеха, че нападнеха ли някой високоморален тип, хората щяха да заприличат на пчели, изхвърчали на сърдит рояк от кошера, за да защитят територията си. Ала когато ставаше дума за злодеи?