Око за око, така казваше тяхната Библия.
И именно по този начин шайката копелета се поддържаше във форма.
Така продължаваше вече две десетилетия, винаги с надеждата, че истинският им враг, Обществото на лесърите, ще им изпрати по-подходящи врагове. Но те така и не се появяваха и заключението, което започваше да се оформя в главата на Кор, бе, че в Европа не бяха останали никакви лесъри, нито се очакваше да пристигнат нови. В края на краищата, всяка нощ той и другарите му преброждаха стотици километри във всяка посока, търсейки човешките злодеи, които преследваха сега. Ако имаше лесъри, нямаше как досега да не са се натъкнали на някой от тях.
Уви, лесъри нямаше.
Което всъщност беше обяснимо. Войната много отдавна се бе преселила на друг континент. Когато Братството на черния кинжал бе отпътувало за Новия свят, Обществото на лесърите ги бе последвало като кучета, оставяйки след себе си само утайката, която Кор и копелетата му бяха разчистили. В продължение на дълго време тя представляваше достатъчно предизвикателство и битките продължиха със същото темпо. Но това време беше отминало, а човеците не бяха достойни противници.
Лесърите поне можеха да бъдат забавно предизвикателство.
Усещане на неудовлетвореност налегна Кор, докато слизаше по грубо издяланото стълбище, а ботушите му мачкаха древния изтъркан килим, който отдавна трябваше да бъде сменен. В огромното, подобно на каменна пещера помещение на долния етаж нямаше нищо друго освен грамадна дъбова маса, поставена пред огнище с размерите на планина. Хората, които бяха построили тази крепост, бяха покрили стените й с гоблени, ала както върху килимите, времето бе имало същия ефект и върху картините. Оръфани, избелели нишки стърчаха печално от гвоздеите, докато долните краища увисваха все повече и един ден несъмнено щяха да достигнат пода.
Пред бумтящия огън шайката му копелета се бяха настанили върху издялани столове и ядяха месото на елените, яребиците и гълъбите, които бяха отстреляли в земите на имението, а след това бяха изчистили навън и сготвили в огнището. Пиеха бира, която сами приготвяха и оставяха да ферментира в подземните изби, и се хранеха върху калаените съдове с ловджийски ножове и големи вилици за сервиране.
В имението почти нямаше електричество. Според Кор изобщо не се нуждаеха от такова, но Троу беше на друго мнение. Той бе настоял за стая, където да държи компютрите си и това бе довело до прокарването на цял куп жици, които бяха не само безинтересни, но и не особено благонадеждни. Ала осъвременяването на мястото си имаше и добрите страни. Въпреки че Кор не можеше да чете, Троу можеше, а хората не само вършеха безброй зверства, но и ги намираха за крайно интересни… и именно по този начин Кор и шайката му откриваха плячката си из целия континент.
Столът начело на масата беше предназначен за него и в мига, в който Кор седна, останалите престанаха да ядат и свалиха ръце.
Почетното място от дясната му страна беше за Троу, чиито бледи очи грееха.
— Как си?
Този сън, този проклет сън. Истината бе, че кожата му сякаш едвам го удържаше… не че останалите някога щяха да го научат.
— Бива — той посегна с вилицата си и набучи един бут. — По изражението ти съдя, че имаш нещо наум.
— Аха — Троу извади от джоба си някакви листа, които приличаха на изрезки от вестник. Най-отгоре се виждаше голяма черно-бяла снимка. Той я посочи и заяви:
— Искам него.
Мъжът на снимката беше тъмнокос здравеняк с чупен нос и ниско, маймунско чело. Макар че за Кор надписът под снимката, както и колоните текст край нея бяха просто куп неразбираеми знаци, той съвсем ясно прочете злобата, изписана върху това лице.
— Защо точно него, трейнър? — попита, макар да знаеше.
— Убил е жени в Лондон.
— Колко?
— Единайсет.
— Значи няма дори една дузина.
Изражението на Троу страшно приличаше на неодобрение. Което си беше направо удоволствие.
— Накълцвал ги, докато са били живи и е чакал да умрат, преди да ги… вземе.
— Да ги изчука, искаш да кажеш? — Кор откъсна парче месо със зъби и когато не получи отговор, повдигна вежди. — Искаш да кажеш, че ги е чукал, така ли, Троу?
— Да.
— А! — в усмивката на Кор се прокрадна язвителност. — Мръсен малък глупак.
— Цели единайсет жени.
— Да, вече го спомена. Значи е доста похотлив и извратен малък глупак.
Троу започна да прелиства изрезките от вестници, взирайки се в лицата на нищо не струващите човешки жени. Без съмнение, в този миг се молеше на Скрайб Върджин, с надеждата да получи възможност да помогне на раса, чиито членове само една церемония по въвеждането делеше от това да се превърнат в техни врагове.