Жалка работа.
А не можеше да отпътува сам и именно заради това изглеждаше толкова покрусен. Уви, клетвата, която тези петимата бяха дали в нощта, когато Блъдлетър бе изпепелен, ги бе привързала към Кор като с железни окови. Не можеха да отидат никъде без неговото съгласие и одобрение.
А пък Троу бе обвързан с него дори от по-рано.
Във възцарилото се мълчание пипалата на съня отново плъзнаха в съзнанието на Кор… заедно с изгарящото го отвътре знание, че и досега не бе открил онази призрачна жена. Което не беше правилно. Въпреки че нямаше нищо против да бъде част от митовете на човеците, той не вярваше в призраци, магии или проклятия. Баща му бе загинал от ръката на нещо, изтъкано от плът и кръв… нещо, което ловецът в него искаше да намери и убие.
— Е, какво имаш да кажеш? — настоя Троу. Съвсем в негов стил. Истински герой.
— Нищо. Иначе щях да съм го казал, не е ли така?
Троу затропа с пръсти по старото, изпоцапано дърво на масата. Кор нямаше нищо против да го остави да се прави на малкия барабанчик. Останалите продължиха да се хранят — доволни, че не трябва да правят нищо, освен да чакат този двубой да бъде разрешен по един или друг начин. За разлика от Троу, тях не ги беше грижа как става набелязването на жертвите им. Стига да ги хранеха, пояха и да им осигуряваха секс, те бяха готови за битка когато и където им кажеха.
Кор набучи още едно парче месо и се облегна в масивния дъбов стол. Очите му бяха привлечени от изпокъсаните, избелели гоблени с картините на войници, възседнали жребци, които одобряваше, и нарамили оръжия, които адски го дразнеха. Чувството, че се намира на погрешното място, плъзна по гръбнака му и го направи толкова неспокоен, колкото бе и вампирът от Дясната му страна.
Двайсет години без нито един лесър, принудени да поддържат формата си като избиваха хора — не, това не беше подходящият живот нито за него, нито за шайката му. И все пак в Древната страна все още имаше вампири и той също бе останал на този континент с надеждата да открие сред тях онази, която виждаше единствено насън. Призрачната жена, която бе погубила баща му.
Само че докъде го бе довело това маене?
Решението, което отдавна се въртеше в главата му, отново изкристализира в ума му, приемайки ясни, недвусмислени очертания. И докато преди порива винаги отслабваше малко по-късно, този път кошмарът му придаде някаква неотменимост, която превърна идеята в действие.
— Отиваме в Лондон — обяви той.
Троу начаса престана да потропва с пръсти.
— Благодаря ти, господарю.
Кор наклони глава на една страна и се усмихна на себе си, мислейки си, че Троу може и да получи възможност да пречука онзи човек. Или пък не.
Ала пътуване наистина щеше да има.
9.
Болницата «Свети Франсис»
Колдуел, щата Ню Йорк
Медицинските комплекси бяха като пъзели. С изключение на това, че техните части не си пасваха така добре. Което в нощ като тази не беше чак толкова лошо, помисли си Мани, докато си миеше ръцете.
Част от него още не можеше да се начуди, че всичко бе минало толкова леко. Главорезите, които го бяха докарали дотук заедно с пациентката му, бяха паркирали в един от хилядите тъмни ъгли по покрайнините на «Свети Франсис», след което Мани лично се бе обадил на шефа на охраната и му бе обяснил, че води ВИП пациент, който се нуждае от пълна дискретност и затова ще бъде вкаран през задния вход. Следващото позвъняване бе до сестринския му екип, а обяснението, което им сервира — същото. Пристига специален пациент. Подгответе операционната в дъното на третия етаж и повикайте техниците, отговарящи за ядрено-магнитния резонанс. Последното обаждане бе за транспорт и за негова изненада, носилката се появи незабавно.
Само петнайсет минути след като приключиха с ядрено-магнитния резонанс, пациентката вече беше в седма операционна зала, където я подготвяха за интервенцията.
— Е, коя е тя?
Въпросът бе изречен от старшата сестра и Мани бе готов за него.
— Олимпийска състезателка по конен спорт. От Европа.
— А, това обяснява нещата. Мърмореше си нещо, но никой от нас не разбра езика — сестрата прехвърли някакви документи (които Мани трябваше да се погрижи да свие, когато всичко свършеше). — Защо е цялата тази потайност?
— От кралски произход е.
Което си беше самата истина. Докато идваха насам, Мани нито за миг не бе откъснал очи от царствените й черти. Ама че сантиментален глупак.