Старшата сестра хвърли предпазлив поглед към коридора.
— Това обяснява охраната… господи, ще рече човек, че сме банкови обирджии.
Мани се наведе назад, за да погледне, докато търкаше под ноктите си с твърдата четка. Тримата, които бяха влезли в болницата с него, стояха в коридора, на няколко метра от тях, облечени в черни дрехи, под които имаше доста издутини.
Без съмнение — от пистолети. Или ножове. Може би една-две огнехвъргачки. Един господ знаеше.
Достатъчно, за да излекува човек от представата, че всички, които работят за правителството, са хърбави типове, затънали до уши в бумащина.
— Къде са формулярите за съгласие за операция? — попита сестрата. — В системата няма нищо.
— Всичко е у мен — излъга Мани. — Резултатите от ядрено-магнитния резонанс тук ли са?
— На екрана… но операторът каза, че имало грешки. Иска да го повтори.
— Нека да погледна преди това.
— Сигурен ли сте, че искате да бъдете посочен като отговорен за тази процедура? Тя няма ли застраховка?
— Пациентката трябва да остане анонимна. После ще ми възстановят разходите.
Така поне се надяваше… не че го беше грижа.
Мани изплакна кафеникавия дезинфектиращ разтвор от ръцете си и ги изтръска. След това ги вдигна във въздуха и като отвори вратата с гръб, влезе в операционната зала.
Вътре имаше две сестри, които проверяваха инструментите върху застланите със синя покривка таблички на колелца. Анестезиологът пък бе зает да нагласява машините, които щеше да използва, за да държи пациентката приспана. Въздухът беше хладен, за да забавя кървенето и миришеше на кръвоспиращи вещества; компютърното оборудване бръмчеше тихичко, заедно с осветлението на тавана и операционната лампа.
Мани се насочи право към мониторите… и в мига, в който видя ядрено-магнитния резонанс, сърцето му подскочи в гърдите. Той се взира в дигиталните изображения дълго и изпитателно, докато накрая не бе в състояние да го понесе повече.
Обърна глава към прозорците в горната част на двукрилата врата и спря преценяващ поглед върху суровите лица на тримата мъже, които бяха приковали студени очи в него.
Те не бяха хора.
Погледът му се върна на пациентката му. Нито пък тя.
Отново насочи вниманието си към дигиталните изображения и дори се приведе малко по-близо към мониторите, сякаш това щеше да оправи по магически начин аномалиите, които виждаше.
Човече, а той си беше помислил, че шесткамерното сърце на копелето с козята брадичка е странно!
Чул как двукрилата врата се отваря, Мани затвори очи и си пое дълбоко дъх. След това се обърна и застана лице в лице с другия лекар, който бе влязъл в залата.
Джейн се бе подготвила за операцията, така че единственото, което се виждаше от нея, бяха наситенозелените й очи зад плексигласовата хирургична маска. Мани бе обяснил присъствието й, представяйки я за частния лекар на пациентката, което не беше лъжа. Незначителната подробност, че тя познава всички наоколо, както и че те я познават, и двамата предпочетоха да запазят за себе си.
Очите й се впиха в неговите без помен от извинение и на Мани му се прииска да изкрещи. Само че имаше работа за вършене. Той се съсредоточи, прогони всичко, което не можеше да му е от полза в този момент, и насочи вниманието си към уврежданията на прешлените, планирайки подхода си.
Съвсем ясно виждаше мястото на срастването след фрактурата: гръбнакът й беше красив рисунък от съвършено разположени костни фрагменти и тъмни, уплътняващи дискове… с изключение на шестия и седмия гръдни прешлени. Което обясняваше парализата.
Не можеше да види къде точно гръбначният мозък бе притиснат или изцяло прекъснат и нямаше как да разбере същинските размери на нараняването, докато не я отвореше. Но нещата не изглеждаха добре. Гръбначните компресии бяха пагубни за този деликатен тунел от нерви, необратими увреждания можеха да настъпят за броени минути или часове.
Защо тогава толкова бяха бързали да го намерят, почуди се той и погледна към Джейн.
— На колко седмици е счупването?
— Случи се преди… четири часа — отвърна тя толкова тихо, че никой друг не можеше да я чуе.
Мани се сепна.
— Какво?
— Четири. Часа.
— Значи е имало по-стара травма?
— Не.
— Трябва да поговорим. Насаме — докато я придърпваше в един ъгъл, той се обърна към анестезиолога: — Задръж за малко, Макс.
— Няма проблем, доктор Манело.
Приближавайки се съвсем близо до Джейн, Мани изсъска:
— Какво, по дяволите, става тук?
— Ядрено-магнитният резонанс обяснява всичко.
— Не е на човешко същество, нали?