Джейн просто го гледаше, приковала очи в неговите, без да трепне.
— В какво си се забъркала, Джейн? — шепнешком настоя да узнае той. — И какво, по дяволите, ми причиняваш?
— Искам да ме чуеш много добре, Мани, и да повярваш на всяка моя дума. Ти ще спасиш живота й и по този начин ще спасиш и моя. Това е сестрата на моя съпруг и ако той… — гласът и изневери за миг. — Ако я изгуби, преди да е имал възможност дори да я опознае… това ще го убие. Моля те, стига си задавал въпроси и дай най-доброто от себе си. Знам, че не е честно и рих сторила всичко, за да го променя… с изключение на това да я загубя.
Внезапно си припомни раздиращите главоболия, които го измъчваха през последната година… всеки път, щом се замислеше за дните преди катастрофата й. Същата дяволска пронизваща болка, която се бе завърнала в мига, в който я видя отново… само за да изчезне и да разкрие пластовете спомени, които бе усещал, но никога не бе успял да изтръгне от съзнанието си.
— Ще направите така, че да не си спомням нищо — изрече на глас. — Както и останалите. Нали?
Мани поклати глава, давайки си сметка, че се бе натъкнал на нещо далеч по-голямо от някакви си шпионски истории. Друг вид? Който съществуваше паралелно с хората?
Само че тя нямаше да му каже истината, нали?
— Върви по дяволите, Джейн. Сериозно.
Тъкмо се канеше да се обърне, когато тя го улови за ръката.
— Направи това за мен и ще ти бъда задължена.
— Добре. Никога вече не идвай да ме търсиш.
Остави я в ъгъла и отиде до пациентката си, която лежеше по корем.
Наведе се до нея и каза:
— Аз съм… — по някаква причина искаше да използва малкото си име, но заради останалите наоколо, предпочете да запази професионална дистанция: — Доктор Манело. Ще започваме. Обещавам ти, че няма да усетиш нищо.
След един миг тя промълви немощно:
— Благодаря ти, лечителю.
При звука на гласа й Мани затвори очи. Господи, само тези три думички имаха главозамайващ ефект върху него. Но към какво точно изпитваше такова привличане? Какво беше тя?
Образът на кучешките зъби на брат й изплува в съзнанието му… ала той го пропъди. По-късно щеше да има време за това. Изруга тихичко, докосна я по рамото и кимна на анестезиолога.
Време бе да се залавят за работа.
Сестрите вече бяха намазали гърба й с йод-повидон и докато упойката я приспиваше, той опипа гръбнака й с пръсти.
— Някакви алергии? — обърна се към Джейн, макар че вече я беше питал.
— Не.
— Нещо, което трябва да знаем, докато е под упойка?
— Не.
— Добре тогава.
Пресегна се и нагласи микроскопа малко по-близо, но не точно над нея. Първо трябваше да я среже.
— Искате ли музика? — попита сестрата.
— Не. Нищо, което да отвлича вниманието ми в този случай.
Щеше да оперира така, сякаш животът му зависеше от това и то не само заради заплахите на брат й.
Макар да не разбираше защо, да изгуби тази жена… каквото и да беше тя… би било трагедия, каквато не би могъл да изрази с думи.
10.
Първото, което Пейн видя, когато излезе от упойката, бяха две мъжки ръце. Очевидно седеше изправена в някакво приспособление, което поддържаше главата и врата й. А въпросните ръце се намираха на ръба на леглото до нея. Красиви и умели, с ниско изрязани нокти, те прелистваха цял куп листове.
Мъжът, на когото принадлежаха, се бе намръщил, докато четеше, и от време на време драсваше нещо с помощта на някакво пособие за писане. Брадата му беше пораснала от предишния път, когато го бе видяла и именно така Пейн разбра, че трябва да бяха минали часове.
Лечителят й изглеждаше толкова изтощен, колкото се чувстваше и самата тя.
Докато бавно си възвръщаше съзнанието, тя установи, че нещо пиука тихичко до главата й… както и че по гърба й пълзи тъпа болка. Предполагаше, че са й дали отвари за притъпяване на чувствителността, но тя не го искаше. Предпочиташе умът й да е напълно буден… сега й се струваше, че е обгърната от купища памук и усещането беше странно ужасяващо.
Тъй като все още не можеше да говори, тя се огледа наоколо. Двамата с човека бяха сами и то не в същата стая, в която бяха преди. Отвън гласове, говорещи с онзи особен акцент, се бореха за надмощие с неспирния звук от стъпки. Къде бяха Джейн, братята…
— Помогни… ми…
Лечителят й рязко вдигна глава и начаса метна листовете върху една масичка на колелца. След това скочи на крака и се наведе над нея, така че прекрасната му миризма погъделичка ноздрите й.
— Здравей.
— Не усещам… нищо…
Той улови ръката й, но Пейн не усети нито допира, нито топлината му и това още повече я уплаши. Ала той беше до нея, готов да я подкрепи.