— Шшш… не, не, добре си. Това са само обезболяващите. Добре си, а аз съм тук. Шшш…
Гласът му я успокои така, както би го сторил и допирът му.
— Кажи ми какво… се случи — настоя тя с изтънял глас.
— Нещата в операционната минаха задоволително — бавно отвърна той. — Наместих прешлените, а гръбначният мозък не беше напълно увреден.
Пейн изпъна рамене и се опита да раздвижи натежалата си от болка глава, но приспособлението, което я придържаше, не й позволи да го стори.
— Тонът ти… казва повече от думите.
Не получи отговор веднага. Вместо това той продължи да я утешава с ръце, които тя не можеше да почувства. Ала очите му разговаряха с нейните… и новините не бяха добри.
— Кажи ми — настоя Пейн рязко. — Заслужавам да знам.
— Не беше провал, но не съм сигурен какъв ще е изходът. Единствено времето ще покаже.
Пейн затвори очи за миг, ала мракът я изпълни с ужас и тя побърза да повдигне клепачи. Вкопчи се като удавник в гледката на своя лечител… и с болка видя самообвинението върху красивото му мрачно лице.
— Вината не е твоя — дрезгаво каза тя. — Става така, както е писано.
Поне в това бе сигурна. Беше се опитал да я спаси и беше дал всичко, на което бе способен… недоволството, което изпитваше към себе си, беше очевидно.
— Как се казваш? — попита той. — Не знам името ти.
— Пейн. Казвам се Пейн*.
[* От английската дума, означаваща «болка». — Бел.прев.]
Лечителят отново се намръщи и тя разбра, че името й не му харесва особено. Прииска й се да я бяха кръстили по друг начин. Ала имаше и още една причина за неодобрението му, нали така? Беше я видял отвътре и несъмнено беше разбрал, че е различна от него.
Трябва да знаеше, че тя е «друга».
— Онова, което предполагаш — промълви.
— Вярно е — лечителят й си пое дълбоко дъх и го задържа, сякаш никога нямаше да го изпусне. — Какво става в ума ти? Кажи ми.
Усмивка подръпна крайчетата на устните му и о, колко прекрасно бе това. Колко прекрасно. Жалко, че не беше от радост.
— Точно в този момент… — той прокара пръсти през гъстата си, тъмна коса. — … се чудя дали да плюя на всичко и да се престоря, че не знам какво става. Или да бъде искрен.
— Искрен — заяви Пейн. — Не мога да си позволя лукса да изгубя дори един миг в лъжи.
— Имаш право — очите му се впиха в нея. — Мисля, че…
Вратата се открехна и една фигура в хирургически дрехи надникна вътре. Ако се съдеше по деликатния, приятен аромат, трябва да беше Джейн, скрита зад синия плат и маската.
— Време е — каза тя.
Лицето на лечителя придоби почти вулканичен израз.
— Не съм съгласен.
Джейн влезе в стаята и затвори вратата след себе си.
— Пейн, ти си будна.
— Да — тя опита да се усмихне и се надяваше, че устните й са помръднали. — Така е.
Лечителят застана между нея и Джейн, сякаш се опитваше да я защити.
— Не може да я местите. Трябва да мине поне една седмица.
Пейн погледна към завесите, които се спускаха от тавана до пода. Почти беше сигурна, че от другата страна на светлата тъкан има стъклени прозорци, а ако беше така, лъчите на слънцето щяха да нахлуят в стаята, щом се зазореше.
Сърцето й изведнъж задумка толкова силно, че тя го усети как се блъска в гърдите й.
— Трябва да вървя. Колко време остава?
Джейн погледна часовника на китката си.
— Около час. А и Рот идва насам. Което ще помогне.
Може би затова бе толкова немощна. Имаше нужда да се нахрани.
Лечителят й изглежда се канеше да заговори, но тя го изпревари, обръщайки се към жената на своя близнак.
— Аз ще се оправя с това. Моля те, остави ни.
Джейн кимна и излезе, но без съмнение не отиде далеч.
Човекът разтърка очи, сякаш се надяваше, че така ще промени начина, по който виждаше нещата… или пък действителността, в която се намираха.
— Какво име би искал да имам? — попита тихичко.
Той свали ръце и я гледа в продължение на един миг.
— Майната му на името. Не можеш ли просто да бъдеш откровена с мен?
Честно казано, съмняваше се, че може да му обещае подобно нещо. Макар че погребването на спомени не беше трудно, тя не бе достатъчно запозната с последиците от него и се тревожеше, че колкото повече знаеше лечителят й, колкото повече неща трябваше да бъдат скрити, толкова по-голяма вреда щяха да му нанесат.
— Какво искаш да знаеш?
— Каква си ти.
Очите й се върнаха на дръпнатите пердета. Дори и с живота, който беше водила, така далеч от всичко земно, тя знаеше за легендите, които човешката раса бе създала за нейния вид. Неживи. Убийци на невинните. Без душа и без морал.