Нищо, с което да се хвали. Нито пък да губи последните им скъпоценни мигове заедно.
— Не мога да се излагам на слънчева светлина — очите й отново се спряха върху него. — Възстановявам се далеч по-бързо от теб. И трябва да се нахраня, преди да ме преместят… след като го сторя, ще бъда достатъчно стабилна, за да пътувам.
Той сведе очи към ръцете си и Пейн се зачуди дали му се искаше да не я бе оперирал.
Тишината се проточи, коварна като бойно поле и също толкова опасна за прекосяване. И въпреки това тя се чу да казва:
— Има си име за онова, което съм.
— Аха. Но аз не искам да го изрека на глас.
Някаква особена болка стегна гърдите й. С огромно усилие вдигна ръка и я положи отгоре им. Колко странно, че макар цялото й тяло да бе като вцепенено, бе усетила това…
Внезапно образът му се размаза.
Начаса изражението му омекна и той посегна, за да докосне бузата й.
— Защо плачеш?
— Плача ли?
Той кимна и й показа показалеца си. Върху меката възглавничка проблясваше една-единствена кристална сълза.
— Боли ли те?
— Да — тя примига няколко пъти, мъчейки се безуспешно да го види ясно. — Тези сълзи са страшно дразнещи.
Смехът му, както и гледката на равните му бели зъби сякаш я повдигнаха, макар все така да лежеше в леглото.
— Не си от онези, които плачат, а? — промълви той.
— Никога.
Той се наведе и взе квадратно парче от някаква материя, с която попи онова, което се стичаше по лицето й.
— Тогава защо сега плачеш?
Трябваше й известно време, докато успее да го изрече, но най-сетне го стори:
— Вампир.
Лечителят й се облегна в стола си до нея и най-задълбочено се зае да сгъва квадратното парче, само за да го изхвърли в един голям кош.
— Предполагам, че затова Джейн изчезна преди около година, а? — каза той най-сетне.
— Не изглеждаш шокиран.
— Знаех, че е нещо голямо — той сви рамене. — Видях ядрено-магнитния ти резонанс. Бях в теб.
По някаква причина тези думи я накараха да пламне.
— Да. Така е.
— Все пак си приличаме достатъчно. Гръбнакът ти не беше чак толкова различен, че да не знам какво правя. Имахме късмет.
Всъщност, тя не споделяше мнението му. След дълги години, в които изобщо не се интересуваше от мъжете, ето че изведнъж се усещаше магически притеглена от този мъж и това бе нещо, което би искала да разбере по-добре, стига нещата да бяха различни. Ала както бе научила много отдавна, съдбата рядко се интересуваше какво иска тя.
— Е — каза лечителят й, — вие ще ми направите нещо, нали? Ще се погрижите всичко това да изчезне — той вдигна ръка в неясен жест. — Няма да си спомням нищо. Точно както стана, когато брат ти дойде в болницата преди една година.
— Възможно е да ти се явяват сънища. Нищо повече.
— Така ли остава скрита твоята раса?
— Да.
Лечителят й кимна и се огледа наоколо.
— Сега ли ще го направите?
Искаше й се да разполагат с още време заедно, но нямаше причина той да я вижда как пие от Рот.
— Много скоро.
Той погледна към вратата, а после впи очи в нейните.
— Ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се. За мен ще бъде удоволствие да ти служа.
Едната му вежда подскочи и Пейн бе готова да се закълне, че от тялото му се разнесе нова вълна от прекрасния му аромат. Ала миг по-късно той отново стана страшно сериозен.
— Кажи на Джейн… че разбирам. Защо е постъпила така.
— Влюбена е в брат ми.
— Да. Видях. В… където и да бяхме. Кажи й, че всичко е наред. Между нас двамата. В крайна сметка, не можем да избираме в кого ще се влюбим.
Да, помисли си Пейн. Колко вярно.
— Влюбвала ли си се? — попита той.
Тъй като хората не умееха да четат мисли, Пейн си даде сметка, че трябва да го бе изрекла на глас.
— Ъъъ… не. Аз… не. Не съм.
Макар че краткото време, което бе прекарала с лечителя си, бе отворило очите й. Той я очароваше — начинът, по който се движеше, как изпълваше бялата престилка и сините дрехи, мирисът му, гласът му.
— Обвързан ли си? — попита, макар да се боеше от отговора.
Той се изсмя рязко.
— Господи, не.
Пейн изпусна дъх с шумна въздишка, макар и сама да се чудеше защо й се струва толкова важно дали той си има някого или не. А после отново се възцари тишина.
Ах, колко тъжно, че времето просто изтичаше. Какво ли трябваше да му каже в тези последни минути, които им оставаха?
— Благодаря ти, че се погрижи за мен.
— За мен беше удоволствие. Надявам се да се възстановиш както трябва — гледаше я така, сякаш се мъчеше да я запомни и на Пейн й се прииска да му каже да не се опитва. — Искам да знаеш, че съм насреща, ако ти потрябвам за нещо. Имаш ли нужда от помощ… просто ела и ме открий — лечителят й извади малка, твърда картичка и написа нещо на нея. — Това е мобилният ми телефон. Обади ми се.