Джейн Фийдър
Неукротимо сърце
ПРОЛОГ
Перото скърцаше по пергамента. Цепениците в камината догаряха. Трепкащата светлина на свещта изведнъж лумна със силен пламък, когато нощният вятър проникна през лошо затворените капаци на прозорците.
Мъжът до масата спря за момент. Потопи перото в мастилницата и огледа бедната стая. Дървените стени бяха целите в пукнатини, в които се бе събрала десетилетна мръсотия. Подът под ботушите му лепнеше. Той се уви по-плътно в наметката си и погледна към огъня. Скоро щеше да угасне. Наведе се и извади една цепеница от кошницата, но бързо я остави на мястото й. Не му трябваше огън. Не и сега… нито пък след няколко минути.
Обърна се отново към онова, което пишеше, и перото застърга по пергамента. След малко посегна към кутийката с пясък и посипа писмото. Без да прочете какво бе написал, сгъна листа извънредно внимателно, капна отгоре восък от свещта и го запечата с пръстена си. Известно време остана неподвижен, загледан в инициалите, които се бяха отпечатали във восъка: Г.Д. После написа нещо на предната страна на писмото.
Мъжът стана от месата и постави писмото пред празния свещник на камината. В бутилката на масата имаше още малко бренди. Наля го в чашата и го изпи на един дъх, за да се наслади на паренето по езика и на топлината, която се разля в гърлото му. Доста жалко питие за човек, който някога купуваше само най-фините и най-скъпи видове коняк, но въпреки това му даде утеха.
Мъжът отиде до вратата и тихо я отвори. В коридора беше тъмно. Той се промъкна на пръсти и спря пред двете врати в другия край. Предпазливо завъртя дръжката на вратата отдясно. Прекрачи прага и се взря през мрака към очертанията на леглото и издутата завивка. Устните му се раздвижиха безмълвно, сякаш искаше да благослови спящото дете, после със същата грижливост затвори и повтори същото с другата врата.
Върна се в осветената от догарящия огън стая, затвори вратата след себе си и пристъпи към масата. Отвори едно чекмедже и извади обкован в сребро пистолет. Завъртя затвора. Вътре имаше един-единствен куршум, но той беше достатъчен.
Изстрелът отекна оглушително в тихата нощ. Писмото на камината беше надписано:
За Себастиян и Джудит, моите горещо обичани деца. Когато прочетете това, ще разберете защо избрах този край.
1
Какво, по дяволите, правеше тя? Маркъс Девлин, достопочтеният маркиз Карингтън, с отсъстващ вид замени празната си чаша шампанско с пълна, когато покрай него мина лакей с табла. Отблъсна се с рамене от стената и се изправи в целия си величествен ръст, за да вижда по-добре масата за макао през препълненото помещение. Тя замисляше нещо. Всяко настръхнало косъмче по тила му го потвърждаваше.
Тя стоеше зад стола на Чарли и размахваше ветрилото си с лениви движения. След малко се наведе да пошепне нещо в ухото на Чарли и деколтето на вечерната й рокля безсрамно разкри пищната закръгленост на гърдите й, дълбоката сянка на линията между тях. Чарли вдигна глава към нея и се усмихна с меката, обожаваща усмивка на влюбен мечтател. Маркизът не се изненада особено, че младият му братовчед се бе влюбил презглава в мис Джудит Дейвънпорт. Всички мъже в Брюксел бяха полудели по нея. Младата мис беше същество, съставено от противоположности — динамична, темпераментна, много интелигентна, накратко, жена, която предизвикваше всеки мъж. Маркизът не преставаше да се учудва на умението й да се превръща мигновено от строга, едва ли не студена млада дама в сладко мъркащо котенце, което събуждаше у мъжа дивото желание да я сложи в скута си и да я прегърне, за да я предпазва от жестокостта на света.
Стига с тези романтични глупости! — заповяда си строго той и се укори за неканените мисли. И той ли щеше да стане като зеления си братовчед и като младите войници, които гордо излагаха на показ униформите си в брюкселските салони, докато светът очакваше Наполеон да направи следващата си стъпка? От няколко седмици Карингтън наблюдаваше мис Джудит Дейвънпорт, която замайваше главите на младите военни. Бе убеден, че тя е рафинирана малка мръсница с ясни цели. Но колкото и да се стараеше, досега не бе разбрал какво точно е замислила.
Погледът му се прехвърли към младия мъж, който седеше срещу Чарли. Себастиян Дейвънпорт държеше банката. Красив като сестра си, но по свой начин, той седеше небрежно облегнат назад и както облеклото, така и позата му издаваха добре овладяна небрежност. Той се засмя на Джудит и леко смеси картите в ръцете си. Настроението на играчите беше весело и безгрижно. Настроение, което двамата Дейвънпорт умееха да създават. Сигурно точно заради това всички ги обичаха… Изведнъж маркизът разбра.