Джудит се засмя и се възползва от възможността отново да върне разговора към предишната тема, която я интересуваше много повече.
— Значи братовчед ти не обича балове и соарета. В такъв случай е добре, че няма съпруга. — Изрече последните думи небрежно и отново се засмя подчертано безгрижно.
— Маркъс изобщо не се интересува от компанията на дамите.
— И каква е причината?
Чарли сбръчка чело.
— Предполагам, че има нещо общо с някогашния му годеж. Но не го разбирам изцяло. Той има жени… друг вид жени… искам да кажа… — Той млъкна смутено и лицето му почервеня.
— Разбирам какво искаш да кажеш — отвърна бързо Джудит и помилва успокоително ръката му. — Не бива да се чувстваш неловко пред мен, Чарли.
— Не биваше да споменавам такова нещо пред дама — отвърна той, все още зачервен от смущение. — Работата е там, че с теб се чувствам свободен и…
— Сякаш съм ти сестра — допълни с усмивка тя.
— О, не… не, разбира се, че не… как бих могъл… — Чарли млъкна отново и тя беше готова да се закълне, че думите й бяха стигнали до мозъка му. Чарли беше на път сам да се излекува от влюбеността си — без несръчната намеса на свръхзагрижения му настойник. Естествено тя нямаше намерение да съобщи този факт на почтения маркиз Карингтън. Пък и той не беше благоволил да дойде на бала, за да го уведоми.
Маркъс пристигна едва когато часовникът удари полунощ. Не откри никъде нито подопечния си братовчед, нито мис Дейвънпорт, макар че в салоните на семейство Бриджис се беше събрал половината Брюксел.
След като поздрави домакинята, той се запъти към игралния салон. Масата за фараон беше обкръжена от много хора, настроението бе весело и безгрижно. Себастиян Дейвънпорт спечели поредната партия. Маркъс спря и внимателно огледа масата. Тази вечер младият мъж играеше сам. Очевидно късметът беше на негова страна, но имаше и нещо друго. Някаква вродена способност да преценява правилно шансовете за печалба. Той впи поглед в лицето на Себастиян. Младият мъж изглеждаше напълно съсредоточен, докато поставяше залога си, но щом съобщи сумата и хвърли жетоните на масата, изражението му се промени и той стана отново отпуснат и в същото добро настроение както винаги.
Страхотен играч, каза си Маркъс. Играта изискваше интелигентност и нерви, а Себастиян притежаваше и двете. Маркизът беше убеден, че сестра му също притежаваше тези качества, макар че никога досега не я беше виждал да играе.
Заключението, че и двамата са безскрупулни авантюристи, се натрапваше само. Но Маркъс не виждаше причина да ги изобличи публично. Само алчните и глупавите ставаха жертви на опитни играчи и получаваха, каквото заслужаваха. Неговата задача беше да предпази Чарли, нищо повече.
— Дейвънпорт… искате ли да изиграем партия пикет?
Предложението изненада Себастиян. Той вдигна поглед към маркиза и си спомни какво му бе разказала Джудит за познанството им. Но предложението беше безобидно, а и пикетът бе предпочитаната му игра.
— Но разбира се — отвърна весело той. — Сто гвинеи на точка?
Маркъс прие, без да му мигне окото.
— Както желаете.
Себастиян приключи играта на фараон и се надигна. Маркизът го очакваше до малка масичка в един сравнително спокоен ъгъл на салона. Зае мястото си и посочи новата колода карти.
— Желаете ли да отворите пакетчето, Дейвънпорт?
Себастиян вдигна рамене и бутна картите към него.
— Окажете ми честта, милорд.
— Както желаете. — Маркъс размеси картите, раздаде ги и между двамата мъже се възцари мълчание. Себастиян бе донесъл чаша червено вино и често я вдигаше до устните си, но маркизът забеляза, че нивото на течността не спадаше. Абсолютен професионалист. И експерт в играта на карти. Маркъс беше отличен играч, но веднага разбра, че ще загуби. Отпусна се, примири се със загубата и започна да се наслаждава на майсторската игра.
— О, милорд, каква приятна изненада! — Мелодичният глас на Джудит прозвуча зад него и тя го удостои с най-прелъстителната си усмивка. — Трябва да призная, че бях много разочарована от отсъствието ви.
— Застанете зад брат си — отвърна рязко той, без да се впечатли от кокетството й.
Джудит веднага разбра намека му и в очите й светна гняв. Цялата престорена любезност изчезна в болката от несправедливия укор.
— Но аз никога не бих…
— Така ли? — прекъсна я той, без да вдигне глава от картите си. В момента трябваше да вземе извънредно трудно решение коя карта да хвърли. — Въпреки това… не искам да поема този риск. Хайде, направете каквото ви казах.
Джудит отстъпи настрана, като дишаше дълбоко, за да запази самообладание. Обърна се за помощ към брат си.