— Позволете — каза синът на Джордж Девъроу и улови в здрава хватка китката на противника си. — Позволете, милорд.
В този миг Маркъс внезапно се раздвижи. Проби си път през навалицата, без да каже дума, я хвана за лакътя, притисна другата си ръка в гърба й и я принуди да се отдалечи от масата. Джудит не беше забелязала присъствието му и когато вдигна поглед към него и видя решително издадената брадичка, стиснатите устни и непоколебимите черни очи, разбра, че той беше видял какво става. В този момент осъзна напълно и докрай какво беше на път да загуби.
Маркъс видя само стъписването в очите й… израза на човек, който с мъка се завръща от друга свят, света на крайното напрежение и пълната съсредоточеност. Обзет от гняв, той я блъсна енергично в посока към вратата, сляп и глух за сцената на масата.
— Не… — изплака задавено тя. — Не, моля те, почакай, само още една минута… трябва да свършим.
Настойчивостта в гласа й го извади от равновесие и той спря. Гласът на Себастиян отекваше студен и спокоен в пълната тишина, възцарила се в салона.
— Ще позволите ли да видя картата в ръката ви, милорд?
Дългите пръсти на Себастиян се сключиха още по-здраво около китката на Грейсмиър, който изохка и изпусна картата, скрита в дланта му.
Маркъс бавно извърна глава, макар че не разхлаби хватката си около лакътя на Джудит. Смаяно проследи как шуреят му измъкна картата между отпуснатите пръсти на противника си.
— Каква интересна маркировка по ръба, Грейсмиър. Никога досега не бях виждал подобно нещо. Хари, би ли погледнал тази карта, ако обичаш?
Джудит въздъхна и сковаността моментално напусна тялото й, когато Хари Мидълтън взе картата от ръката на приятеля си. Маркъс отчаяно се запита дали някога щеше да разбере какво всъщност правеше жена му. Но в следващия миг се закле с мрачна решителност, че ще разбере всичко дори ако трябва да подложи Джудит на мъчения, за да постигне необходимата яснота.
— Тръгвай, веднага! — изсъска той и я блъсна почти грубо в гърба.
Джудит не се възпротиви. Съзнаваше, че е дошло времето да се изправи пред мъжа си и да отговори на всичките му въпроси. А това беше най-страшното нещо на света.
Джудит и Маркъс излязоха от Девъншир Хаус, без да се сбогуват с домакините, и се качиха в каретата си. Пътуването премина в ледено мълчание. Когато каретата спря пред Девлин Хаус, Маркъс скочи на тротоара и свали жена си на земята, преди да е успяла да се раздвижи. Двамата изкачиха стълбата на един дъх и влязоха в антрето, като пръстите му през цялото време бяха впити в гърба й с такава сила, та Джудит имаше чувството, че завинаги ще се отпечатат там.
Тя вдигна глава и попита едва чуто:
— В кабинета ли отиваме?
— Точно така. — Въпреки това той не й позволи да тръгне свободно напред, а енергично я избута по тесния коридор.
Маркъс влезе в кабинета след жена си и затвори вратата с трясък. Джудит потрепери, не толкова от страх пред онова, което щеше да й стори, отколкото от онова, което тя му беше сторила. Когато вратата се затвори, Маркъс я пусна, отиде до камината и се облегна на перваза. Взря се в жена си с пронизващ поглед и след минута заговори бавно и отчетливо.
— Сега ще ми кажеш истината. Склонен съм да мисля, че никога през живота си не си казвала пълната истина, но сега ще го направиш. Ще ми кажеш всичко. Ще започнеш от началото и ще ми признаеш всичко до последната подробност. Ако премълчиш нещо — бог да ми е на помощ, — не мога да гарантирам за последствията. А сега говори.
Това беше единственият шанс да спаси нещо от руините. Отчаян шанс, но все пак шанс. Джудит пое дълбоко въздух и започна от самото начало — с онзи съдбоносен ден преди двадесет години.
Маркъс слушаше неподвижен, мълчалив, докато тя свърши и стените на стаята се затвориха над главата й. Тежестта им задуши доверието помежду им като оловен капак на ковчег.
— Сега разбирам защо брат ти толкова се постара да ни помири — изрече Маркъс тихо и натъртено, сякаш формулираше мисълта си, докато говореше. — Ако се беше отчуждила от съпруга си, вече нямаше да си му толкова полезна, нали?
— Не — призна съкрушено Джудит. Какво би могла да каже в своя защита?
— Значи двамата сте се оглеждали за подходящата жертва… това е правилната дума, нали? Перфектната жертва, която да ви даде възможност да осъществите дълго планираната акция.