Джудит поклати глава.
— Не си прав. Разбирам напълно, че възприемаш думите ми по този начин, но това не е вярно. Аз не исках да се омъжа за теб. Не съм го направила нарочно. Себастиян ти е казал истината.
Маркъс вдигна скептично едната си вежда.
— Можеш ли да отречеш, че ти бях извънредно полезен?
— Не мога да го отрека — призна с треперещ глас тя. — Разбирам гнева и разочарованието ти. Моля те само да ми повярваш, че не съм се омъжила за теб с намерението да те използвам.
— Но не си била в състояние да ми се довериш — установи сухо той. — Не го направи даже когато нещата между нас тръгнаха гладко и хармонично. Какво съм направил през тези последни седмици, за да ме лишиш от доверието си, Джудит?
Тя поклати безпомощно глава.
— Нищо… нищо… но ако ти бях разказала какво сме замислили, ти щеше да ми попречиш да изпълня плана си, нали?
— О, да — отвърна мрачно той. — Щях да те заключа в стаята ти и да хвърля ключовете, ако това беше единствената възможност да попреча на жена си да смачка честта ми в калта по толкова отвратителен начин.
Джудит почервеня и за първи път в гласа й звънна част от старата динамика.
— Грейсмиър получи само онова, което заслужаваше. Седмици наред ограбваше безмилостно Себастиян. Също както някога грабеше баща ни, мамеше го, а накрая го обвини в измама. Нима си толкова малодушен и страхлив, че ще позволиш да остане безнаказан човекът, сторил такова нещо на баща ти? Нима не разбираш потребността от отмъщение, от справедливост, Маркъс? Това е сила, която те тласка напред, която владее мислите и действията ти. Целият ти живот минава в планове как да отмъстиш за несправедливостта… да си върнеш онова, което ти е било откраднато. Наистина ли не разбираш?
Маркъс не реагира на тази страстна молба. Вместо това попита с тон на сдържано любопитство:
— Кажи ми, случайност ли е, че получих покана от Морби за тази вечер?
Бузите на Джудит се оцветиха в тъмночервено и волята й за борба угасна. Положението й беше безнадеждно.
— Не — призна едва чуто тя. — Чарли…
— Чарли? Нима искаш да ми кажеш, че си посветила братовчед ми в тази измама… в проклетите си интриги? — Черните очи станаха като две огромни дупки на бледото лице.
— Не пряко… искам да кажа, че наистина го помолих да ти намери покана, но не му казах защо. — Тя притисна ръце към парещите си бузи и впи поглед в мъжа си, сразена от онова, което беше казала и което щяха да предизвикат думите й.
Той пое въздух и произнесе с треперещ глас:
— Махни се от очите ми! Вече не мога да се владея, когато съм толкова близо до теб.
— Маркъс, моля те… — Тя направи крачка към него.
Той протегна отбранително двете си ръце.
— Махни се!
— Моля те… моля те, опитай се да разбереш, опитай се да погледнеш на случилото се с моите очи — изплака тя, защото не беше готова да си отиде просто така. Не можеше да понесе мисълта, че дълбоката пропаст, която се бе разтворила помежду им, няма да се затвори никога, ако се подчинеше на заповедта му.
Маркъс я сграбчи за раменете и я раздруса с все сила, докато главата й забуча, а в гърлото й се надигна гадене. Тогава ръцете му паднаха безсилно, сякаш тялото й беше нещо отвратително, докосването до което ме беше непоносимо. Докато Джудит стоеше замаяна в средата на помещението и разтриваше изтръпналите си ръце, той отвори вратата и без да каже дума, изскочи навън.
Джудит падна тежко във високото кресло пред камината и се сгуши във възглавниците, затвори се в себе си, измъчвана от безкрайно болезнено чувство за крушение.
Не знаеше колко време бе седяла така, свита на кълбо като ранено животинче, увито в златен тюл и коприна и украсено със смарагди, докато Маркъс се върна.
Той спря пред нея и изрече с хладна учтивост:
— Съжалявам, че те нараних. Не го направих от злоба. Хайде да се качим горе, знам, че имаш нужда от сън.
— Предпочитам да остана тук, благодаря. — Гласът й прозвуча също така сковано и учтиво като неговия.
Маркъс се наведе и я вдигна от креслото. Сложи я на собствените й крака и попита с треперещ глас:
— Трябва ли да те нося?
Тя поклати глава и тръгна към вратата. Тази нощ никой от двамата нямаше да понесе физическия контакт — не и след всички прекрасни чувствени спомени, които свързваха с този контакт.
Джудит изкачи с мъка стълбата и влезе в спалнята си. Маркъс изчезна зад вратата на собствената си спалня.
30
През останалите часове на нощта Джудит лежа будна. Взираше се в завесите над леглото си с широко отворени очи, сякаш някой беше подпрял с пръчици миглите й, и очите й бяха сухи и пареха. Въпреки че беше уморена до смърт и всички кости я боляха, въпреки пълното си душевно изтощение, тя не беше в състояние да заспи. Лежеше като истукан под завивките и имаше чувството, че единствените живи места по тялото й са раменете, където Маркъс я беше сграбчил и раздрусал.