— За съжаление леля ми, която живее с нас, не е добре и ни е забранила да приемаме посетители. Достатъчно е някой да почука на вратата, за да предизвика пристъп на истерия — отговори Джудит с невинна усмивка.
— Как майсторски лъжете, мис Дейвънпорт — установи любезно Маркъс. — Но аз няма да попитам за причината, поради която държите адреса си в тайна.
— Много сте мил, лорд Карингтън.
— Да, нали? Но може би ще успея да ви убедя да наминете към моя дом.
— О, милорд, това в никакъв случай не е предложение, което може да се нарече джентълменско.
— Естествено аз предположих, че леля ви ще ви придружи като един вид компаньонка — промърмори той.
Очите на Джудит блеснаха развеселено. Това беше много по-интересно от обикновените й флиртове. Маркъс Девлин бе забавен противник и умееше да отправя предизвикателства.
— Боя се, че тя не излиза от къщи.
— Крайно неудобно… или може би точно обратното?
— Не разбирам какво имате предвид, лорд Карингтън.
— Какво да правим тогава? Много бих искал да поговоря с вас на четири очи. Как да го направя?
— Миналата вечер се проявихте като забележително сръчен похитител — чу се да казва Джудит и сама се учуди на дръзката си забележка.
Мъжът се поклони и черните му очи засвяткаха загадъчно.
— Ако желаете да постъпя по този начин, с радост ще изпълня желанието ви. Сбогувайте се и ще се срещнем на място, където никой няма да ни пречи.
— Мисля, че не е много лесно да ме отвлечете от тази къща. — Джудит посочи пълния салон.
— Да се обзаложим ли?
Тя захапа долната си устна и наклони глава, сякаш трябваше да обмисли предложението. Наистина беше по-забавно от досегашните й флиртове.
— На двайсет гвинеи?
— Съгласен, мис Дейвънпорт. — В следващия миг той се наведе и я вдигна във въздуха. Това стана толкова бързо, че за момент Джудит загуби ума и дума. Без да издаде какво възнамеряваше, той я понесе през навалицата.
— Мис Дейвънпорт припадна! Боя се, че новината за нападението на Наполеон е била страшен удар за разклатените й нерви.
— Господи, горкото момиче! — изрече съчувствено мустакатият полковник. — Но това не трябва да ни учудва. Не биваше да съобщаваме страшната новина на крехките дами.
— Абсолютно сте прав, Нейсби — кимна с усмивка Маркъс. — Ще я изнеса навън, на чист въздух. Тук е много задушно.
Околните се отдръпнаха да му сторят път, цъкайки съчувствено с език, и той стигна безпрепятствено до вратата. Джудит, която междувременно беше преодоляла изненадата си, не посмя да се обади, за да не предизвика скандал. Не й оставаше нищо друго, освен да затвори очи и да не помръдва, докато Маркъс не я изнесе на улицата.
Там той постави прекрасния си товар отново на краката му, потърка доволно ръце и рече:
— Дължите ми двайсет гвинеи, мис Дейвънпорт.
— Това е нечувано! — извика възмутено тя. — Да твърдите, че съм се уплашила от Наполеон и съм припаднала, това е… това е… О, просто нямам думи!
— Подло — помогна й той. — Обидно и унизително.
— Неспортсменско — допълни вбесено тя. — Отвратително…
— Но успешно, както трябва да признаете.
— Нищо няма да призная. — Тя приглади полата си и забоде две игли в дантеления шал, след което отвори чадърчето си. — Не нося двайсет гвинеи, милорд, но днес следобед ще ви ги изпратя.
— Това ме устройва. — Маркъс се поклони. — Но сега трябва да намерим място, където можем да разговаряме на спокойствие. Искате ли да отидем в парка? — Без да чака отговор, той я хвана под ръка.
— Нямам никакво желание да се разхождам в парка. — Гневът задуши удоволствието й от играта.
— Може би предпочитате да ви изпратя до дома ви? — предложи учтиво Маркъс.
— Много добре знаете, че не желая.
— Добре, тогава остава само паркът.
Въпросът беше решен. Тъй като не можеше да се обърне и да избяга — това щеше да е смешно и недостойно, — Джудит се принуди да се подчини на волята му. Следващия месец трябваше да пести.
Влязоха в парка през желязната порта и лорд Карингтън се запъти към една горичка. Когато навлязоха между дърветата, Джудит се разколеба.
— Не е ли по-добре да разговаряме на открито, милорд?
— Не. Не мога да говоря, докато се разхождам. А ако спрем насред пътя, ще изглеждаме повече от странно.
Маркъс пусна ръката й и се настани на каменната пейка под един стар бор. После потупа по мястото до себе си.
Джудит не разбра дали това беше покана или заповед, но вече нямаше значение. Седна до него и несигурността бързо отстъпи място на любопитството.
— Смятам да мина веднага по същество — започна Маркъс.