Всъщност би трябвало да изпитвам удовлетворение, повтаряше си тя: дългият, тъмен път на отмъщението беше изминат, миналото беше преодоляно. Себастиян си бе върнал името и имението, на което имаше право по рождение, и каквито и вреди да беше нанесло разсипничеството на Грейсмиър, Себастиян щеше да се справи. Джордж Девъроу беше отмъстен; децата му отново имаха своето място в света, от който ги бяха прогонили.
Джудит много искаше да изпитва нещо като удовлетворение или поне задоволство, но чувстваше само празнота. Вместо печалба беше сполетяна от страшна загуба. Каква полза от задоволената жажда за отмъщение, ако трябваше да плати за нея с изгубената си любов? Тя искаше да има и двете — отмъщение и любов, — но в крайна сметка й остана само пепел, разпиляна от вятъра.
Себастиян обаче ще получи всичко, опита се да се утеши тя. Себастиян можеше да поиска ръката на Хариет, защото вече имаше какво да й предложи. Себастиян можеше да се оттегли в провинцията и да осъществи мечтите си. И какво оставаше за нея…?
Единственото, което можеше да направи за Маркъс, беше да се оттегли с достойнство от живота му. Нямаше обществено препятствие за изчезването й. Щеше да му каже колкото можеше по-скоро. След като стигна до това потискащо решение, тя най-сетне успя да заспи точно когато слънцето изгря.
Джудит се събуди малко преди обед, позвъни за Мили и се облече в мрачно мълчание.
— Знаете ли дали негово благородие е у дома, Мили?
— Мисля, че излезе веднага след закуска, милейди. — Мили изчетка синьото копринено жакетче и го подаде на господарката си. — Изглеждате доста изтощена, милейди — добави загрижено тя. — Малко руж ще помогне.
Джудит се огледа критично в огледалото. Очите й бяха мътни и без блясък, тенът бледен и увехнал. Въпреки това поклати глава.
— Не, мисля, че ружът само ще влоши нещата. — Тя си сложи огърлица от корали и слезе в любимия си жълт салон.
— Преди час мистър Дейвънпорт остави картичката си, милейди. — Грегсън й поднесе сребърна табла с визитни картички.
— Благодаря, Грегсън. Бихте ли ми донесли малко кафе? Себастиян беше надраскал на гърба на картичката си кратка бележка: „Защо не съм свръхщастлив? Имам чувството, че сме загубили, а не, че сме спечелили. Ела при мен, когато можеш. Трябва да говорим.“
Джудит хвърли картичката в огъня. Ако не беше катастрофата с Маркъс, сигурно и тя щеше да се чувства като Себастиян. Напрежението и съсредоточеността бяха твърде големи и двамата не можеха да изпитват друго, освен изтощение. Но тя се нуждаеше от Себастиян повече, отколкото във всеки друг момент от живота си.
— Лейди Барет е тук, милейди — оповести Грегсън, когато влезе в салона с табла за кафе.
Джудит видя пред себе си лицето на Агнес, каквото го бе видяла снощи: маска от гняв и омраза. Сърцето й направи огромен скок и пропадна в дълбока пропаст. Отвори уста да каже на Грегсън, че трябва да я извини, но в този момент Агнес застана на прага на салона. Лицето й беше бледо почти като това на Джудит.
— Лейди Барет. — Джудит се поклони, за да скрие треперенето си. — Колко любезно от ваша страна да ме посетите. Още една чаша, Грегсън.
— Благодаря, но не искам кафе. — Агнес не отговори на поклона на Джудит, а се заразхожда напред-назад в стаята, докато чакаше Грегсън да сервира кафето.
Когато вратата се затвори зад иконома, лейди Агнес Барет се обърна рязко и погледна втренчено дъщеря си. Две червени петна руж на бузите подчертаваха грозно смъртната бледност на лицето.
— Вече няма защо да се щадим, Джудит. Да захвърлим кадифените ръкавици. Наистина не знам как го направихте, но знам какво направихте вие и брат ви миналата нощ.
— О? — Джудит си заповяда да остане спокойна и иронично вдигна вежди. — И какво сме направили?
— Успяхте да измамите Грейсмиър. — Гласът на Агнес трепереше, лицето й стана още по-бледо отпреди. Тя сплете пръсти, за да потисне треперенето на ръцете си. — Вие и брат ви унищожихте Грейсмиър! — Гласът й беше като тихо съскане и тя направи крачка към Джудит, която неволно отстъпи назад. Но не можеше да се скрие от силата на този отмъстителен гняв.
— Той щеше да унищожи брат ми, както унищожи баща ни — отговори тя с пресекващ глас. Нямаше смисъл да отрича истината пред тази жена, която явно знаеше всичко. Неволно размаха ръце, сякаш искаше да разкъса булото на злото, което излъчваше Агнес Барет.