— Аз трябва да си тръгвам, Джудит, Ани има треска — извини се Сали и стана. — Бавачката е много добра, но бедничкото ми момиченце става неспокойно, ако отсъствам твърде дълго.
— Съжалявам, скъпа. — Джудит прие това съобщение със съвсем малка част от обичайното си внимание. — Надявам се, че не е нищо сериозно.
— Не… Какво не е наред, Джудит? — Сали я измери със загрижен поглед. — Имам чувството, че мислиш за друго.
Джудит се опита да изглежда както винаги.
— Не е изненадващо, нали? — попита тя и посочи препълненото помещение. — След случилото се снощи…
— Да, разбирам те. Какво каза Маркъс? — Сали очевидно познава много добре семейство Девлин, каза си Джудит и за момент се развесели. Ала не можеше да й признае истината.
— Не сега, Сали — отговори тя с леко поклащане на главата. Сали кимна и залепи на бузата й съчувствена целувка.
— Боже, щях да забравя… Хариет си отиде, защото трябвало да купи нещо за майка си. Ти разговаряше с дамите и тя не пожела да те прекъсне, а ме помоли да ти предам извиненията й.
— Благодаря ти. Предполагам, че Себастиян ще даде отговор на всичките и въпроси. — Джудит се усмихна, но напрежението, което й струваше тази усмивка, не остана скрито за Сали. Тя стисна с обич ръката й и излезе.
Джудит огледа салона си и установи, че Агнес Барет също се бе оттеглила дискретно. Естествено тя не се бе сбогувала с никого.
Щом се сбогува и последният гост, Джудит отиде пеша на Албърмерл Стрийт. Себастиян я бе видял от прозореца на дневната си и лично слезе да й отвори.
— Крия се — призна той. — Сутринта говорих с Хари Мидълтън, но помолих Брайтън да не пуска никого другиго.
— Много умно от твоя страна — отбеляза тя. — Моята дневна от ранна сутрин е пълна с хора, които се надяват да измъкнат от устата ми още няколко апетитни хапки за градската клюка. — Тя извади иглите от шапката и свали ръкавиците си.
Себастиян наля шери.
— Изглеждаш ужасно — заговори той без предисловия. — Какво се случи снощи? Когато вдигнах глава, ти беше изчезнала.
— Маркъс ме отведе точно след като ти разобличи Грейсмиър.
Себастиян изсвири през зъби.
— Значи е видял всичко?
— Всичко — повтори беззвучно Джудит.
— Много лошо ли беше?
— Много — кимна отново сестра му. — Толкова лошо, колкото си го представяхме, ако ни разкрие.
— Много съжалявам, мила. — Себастиян я прегърна и тя най-сетне даде воля на сълзите си. — Ако имаше достатъчно време да се успокои и да премисли случилото се, щеше да разбере. Той знае, че го обичаш. Ако не го вижда, значи е сляп.
— Надявах се, че той също ме обича — отвърна тъжно тя. — Но явно любовта умира бързо. Той се отвращава от мен. — Отново чу в главата си как Маркъс й заповяда да излезе… да се махне от очите му. Изпълнен с гняв и презрение.
— Глупости — възрази Себастиян. — Сигурен съм, че не се отвращава от теб.
— Напротив, братко. Но хайде да не говорим повече за това. Знаеш ли кой ме посети пръв тази сутрин? Агнес Барет.
Тя му разказа как беше протекла срещата и Себастиян я изслуша с внимание.
— Нищо не може да ни направи — заключи спокойно той. — Нито един от двамата няма улики срещу нас, Джу. Грейсмиър ще напусне Лондон. Хари ми разказа, че всички клубове, в които е членувал, са му изпратили писма, че трябва да излезе. Може да се засели в провинцията или да замине в чужбина. Изборът не е приятен, ние с теб го знаем най-добре. По-важното е какво ще правим с Маркъс.
Джудит уморено поклати глава.
— Не вярвам, че все още може нещо да се направи. Ще го напусна веднага щом стане възможно да го направя прилично и без да се вдигне излишен шум. Ще измислим някаква история, която да обясни изчезването ми, и той ще бъде свободен да се ожени отново или да продължи живота, който водеше, преди да ме срещне.
Себастиян не беше в състояние да измисли нищо, което да промени това потискащо бъдеще. Всяко предложение, което би могъл да даде, изглеждаше жалко в сравнение с онова, което можеше да бъде.
Джудит посегна към шапката и ръкавиците си.
— По-добре е да се прибера. Маркъс може вече да се е върнал.
Тя се запъти обратно към Баркли Скуеър и завари пред входната врата камериерката на Хариет.