— Извинете, милейди. — Момичето направи учтив реверанс. — Лейди Мортън ме праща при вас с молба колкото може по-бързо да изпратите Хариет обратно вкъщи.
— Да я изпратя вкъщи? — Джудит погледна недоверчиво момичето. — Но тя си тръгна преди цяла вечност. — От Баркли Скуеър до Брук Стрийт имаше само десет минути път. — О, сетих се, тя каза, че трябвало да купи някои неща за лейди Мортън. Предполагам, че се е забавила заради покупките.
— О, не, милейди. — Момичето отново направи реверанс. — Мис Хариет изпрати лакея с тинктурата за лейди Мортън, но самата нея я няма.
— Я по-добре влезте вътре — покани я Джудит и се обърна към стария иконом: — Грегсън, видяхте ли кога излезе мис Мортън?
— Да, милейди. Младата дама си тръгна заедно с лейди Барет.
Джудит усети как цялата кръв се оттече от лицето й. Хариет си беше тръгнала с Агнес! Отново видя златно-кафявите очи, в които блещукаха злобни искри, и чу изсъсканите заплахи.
Хариет беше съвършеното средство да отмъстят на Себастиян.
— Кажете на господарката си, че мис Мортън си е тръгнала с лейди Барет. Сигурна съм, че скоро ще се прибере вкъщи. — След като камериерката си отиде, Джудит се обърна към безмълвно чакащия иконом: — Грегсън, изпратете някого да намери негово благородие. — Гласът й звучеше ясно и решително, не разкриваше нищо от паническия страх, който я изпълваше. — Най-добре изпратете повече хора. Възможно е негово благородие да е в някой от клубовете си… или в салона на Джаксън… или на гости у някой приятел. Трябва да го намерим веднага.
— Искате ли да му предадат нещо, милейди?
— Само, че трябва незабавно да се върне вкъщи.
Джудит се качи отново в дневната си. Останала сама, тя закрачи неспокойно напред-назад, опитвайки се да се пребори с чувството за пълна безпомощност. Какво щяха да сторят на Хариет? Маркъс познаваше тъмната душа на Грейсмиър. Само той можеше да знае какво възнамеряваше старият му враг. Беше толкова разтревожена за съдбата на момичето, че изобщо не се замисли как ще застане пред мъжа си след грозната среднощна сцена. Нито за миг не й хрумна, че той би могъл да й откаже помощта си. Маркъс никога нямаше да направи подобно нещо, все едно дали се отвращаваше от нея и от брат й или не. Маркъс не беше отмъстителен, нито злобен. Тя устоя с голямо усилие на напора да изпрати вест на Себастиян. Какво можеше да направи той, освен да се присъедини към безсилния й гняв и страх?
Маркъс беше в салона на Джаксън, когато един от шестте изпратени лакеи най-сетне успя да го намери. Гол до кръст, окъпан в пот, той се опитваше да прогони мъката и разочарованието си в безсмислен двубой с една боксова круша.
И той като Джудит беше прекарал безсънна нощ, но междувременно болката му бе загубила част от остротата си. Разумът започна да взема връх и в мрака на мислите му проникна светлина. Сега чуваше съвсем ясно гласа на Джудит и разбираше какво му бе казала: тя го молеше да разбере колко силна и могъща е била потребността им да отмъстят за нещастния си баща. Той познаваше тази сила. Имаше време, когато й той й се подчиняваше… за да отмъсти на Грейсмиър. Омразата и гневът, които го движеха тогава, бяха също толкова силни, колкото чувствата, които тласкаха Джудит и Себастиян да отмъстят. Въпреки това Маркъс не можеше да се примири с увереността, че е бил използван. Ако Джудит го беше удостоила с доверието си…
Но как би могла? Той щеше да й попречи да осъществи плана си. Макар да съчувстваше на брат й и да съжаляваше за самоубийството на баща им, той никога нямаше да позволи на Джудит да направи онова, което беше направила снощи. Унищожаването на Бърнард Мелвил, граф Грейсмиър, беше централната цел в живота на жена му. Докато не завършеше това дело, тя поставяше всичко друго на заден план… и съпруга си. Имаше ли той право да мисли, че тя няма да последва най-могъщата повеля на живота си — а същото важеше и за брат й, — само защото се беше появил той? Връзката между брата и сестрата беше толкова всеобхватна, толкова силна, че страстта, физическото удоволствие и бавно покълващата любов не бяха в състояние да я разрушат.
Той не одобряваше стореното от Джудит, но го разбираше. А разбирането можеше да се превърне в одобрение.
— Милорд, един от вашите хора е тук със съобщение за вас.
Маркъс грабна голямата хавлия и изтри потта от челото си.
— Дошъл е човек за мен, така ли, Джаксън?
— Да, милорд. — Джаксън посочи младежа в ливрея на семейство Карингтън, който стоеше в другия край на помещението и смаяно наблюдаваше боксьорите.
— Какво ли иска, по дяволите? — Маркъс му махна нетърпеливо. Момчето дотича и съобщи задъхано: