— Себастиян и аз също ти пречехме, нали? — попита с чужд глас Джудит. — Ти не пожела да се натовариш с две малки деца, когато започна нов живот.
Агнес поклати глава.
— Аз не исках деца, но Джордж настояваше. Когато замина за чужбина, той настоя да вземе и вас и аз не възразих. Това не ме засягаше.
— Точно така, не те е засягало — повтори хладно Джудит. — Мисля, че те разбирам. — Тя разтърси глава, за да разкъса паяжината, в която се бе омотала. Изведнъж разбра, че тази история няма абсолютно нищо общо с нея, но не й стана ясно защо.
— Опитайте се да разберете, че историята е като бумеранг, мадам — намеси се Маркъс, който продължаваше да държи ръката на Джудит. — Децата ви разориха любовника ви, както той е разорил баща им. В историята има красива симетрия, признайте. — Сега и той беше убеден, че Джудит и Себастиян бяха направили единствено възможното. Докато слушаше тази зла жена, осъдила децата си да водят живот на прокудени, за да задоволи страстта си, той изпита дълбоко удовлетворение от онова, което бяха постигнали съпругата му и брат й. Отмъщението беше прастар и много могъщ човешки инстинкт.
— Мисля, че майка ми не е разорена. Вероятно ще предпочете да остане в Лондон със сегашния си съпруг — предложи Джудит с корав глас и язвителна усмивка. — Сигурна съм, че Себастиян — или Питър, както ти го наричаш, — и аз ще се радваме на възможността да я опознаем по-отблизо.
Агнес погледна дъщеря си с искрено уважение.
— Перспективата е съблазнителна, признавам. Но ти никога вече няма да ме видиш, скъпа моя. Предай на брат си най-добрите ми чувства. — Тя им обърна гръб и се запъти към съседната стая. Грейсмиър стана от пейката, поклони се подигравателно пред Джудит и последва метресата си.
— Не разбирам… — изплака Хариет.
— Естествено, че не разбираш — прекъсна я бързо Джудит. — Милата ми, какво ли си преживяла през тези часове! Долу чака файтон. Мъжът, който го кара, заслужава доверие. Веднага ще те откара на Брок Стрийт, а аз естествено ще те придружа…
— Никъде няма да ходиш — прекъсна я Маркъс. — Никога вече няма да те изпусна от очи. Елате, Хариет. — Той вдигна на ръце обърканото, изтощено от сълзи момиче, което доверчиво се сгуши на гърдите му. — Ще ви настаня в каретата и ще наредя на кочияша да ви откара при Себастиян. Уверен съм, че той ще съумее да ви утеши и ще ви помогне много повече от майка ви. Той е мъж и ще знае как да обясни случилото се пред родителите ви, за да не заподозрат нищо за отвличането ви. Дейвънпортови ги умеят тези неща. — Той хвърли заплашителен поглед към жена си, но дълбоко в очите му святкаше веселие. — Стой тук, докато се върна, Джудит.
— Няма да мръдна от мястото си — обеща тя. Щом остана сама, погледът й се устреми към затворената врата на съседната стая. Какво беше наследила от майка си? Дали носеше в себе си нейната злоба? Не, Джудит беше убедена, че не е така, онова, което беше тя днес, се дължеше много повече на обстоятелствата в детството й, отколкото на кръвта на Агнес Барет, която течеше във вените й. Изчезването на Агнес от живота й беше най-голямата услуга, която майката беше направила на децата си. Ако беше останала с тях, сигурно днес щяха да са зли и безскрупулни като нея.
Джудит отиде до прозореца и проследи как Маркъс изнесе Хариет на двора. Въпреки ужасяващите разкрития от последните минути в сърцето й цареше мир. Нещо беше завършено, окончателно приключено. Последната частица от мозайката на миналото й намери своето място. Тя познаваше майка си и бе отмъстила за баща си. Сега беше свободна да загърби завинаги миналото и да бъде самата тя.
— Не мога да си представя как Себастиян ще живее с жена, която припада насред голямото приключение — отбеляза сухо Маркъс, когато се върна. — След като толкова време е живял с теб, любов моя, сигурно ще му е много скучно.
— Напротив, ще го приеме като приятно разнообразие — отговори Джудит. — Откъде знаеше, че Грейсмиър се е скрил тук?
— Ще ти разкажа тази история по-късно… много по-късно. — Маркъс застана пред нея и взе ръцете й в своите. Черните му очи святкаха възбудено.
— Как се чувстваш след всичко, което преживяхме?
— Бях шокирана, но сега всичко ми изглежда маловажно. Миналото не означава нищо за мен. — Тя вдигна рамене. — Странно, но не чувствам никаква връзка с нея. Сега, когато знам коя е майка ми — и каква е, — от душата ми падна тежък товар. Още от първата ни среща тази жена ми въздействаше по странен начин. За мен е облекчение да знам защо.
Маркъс кимна замислено.
— Тя не означава нищо за теб. Сега можем да забравим миналото и да започнем отначало.